По следите на първите български преводачи в София – I част
Владимир Дворецки започва презентацията си пред паметника на Петко и Пенчо Славейкови Снимка: Гергина Дворецка
Публикуваме разширен вариант на презентацията на тема „По следите на първите български преводачи в София“, изнесена от Владимир Дворецки по време на литературната разходка на 1 октомври 2025 г. Тя се проведе в рамките на проекта „Литературни маршрути“ на Фондация „Прочети София“. Поводът бе Международният ден на преводача, който се чества всяка година на 30 септември. По време на разходката водещият разказа за много български преводачи, някои от които са известни с други свои обществени функции.
Здравейте, аз се казвам Владимир Дворецки – журналист и преводач (в прекия и преносния смисъл, тъй като ще ви преведа както от една спирка до друга, така и през меандрите на българския възрожденски превод).
Вчера бе Международният ден на преводача – той се чества на 30 септември, когато е денят на кончината на Св. Йероним (+420 г.), направил каноничния превод на Библията от старогръцки и староеврейски на латински (т. нар. Вулгата). Той не е бил българин, но е роден в Далмация, т. е. сравнително близо до София.
Ден след празника е редно да споменем първите български преводачи от епохата на Възраждането, някои от които са по-известни с други свои обществени роли. Сред тях има епископ, провъзгласен за светец от БПЦ, председател на Народното събрание, генерал-губернатор на Източна Румелия, кандидат за българския престол, първата българска поетеса и други интересни личности. Като лакмус за популярността на техните преводи ще използвам спомените на Иван Вазов за библиотеката на неговите родители в Сопот. Ще споменавам и софийските улици и площади, назовани на тяхно име.
Какво е необходимо за превода? Образовани носители на двата езика – преводачи; читатели, които могат да си позволят да купуват преводни книги; инфраструктура – издатели, печатници и книгоразпространение, както и политическа рамка, благоприятстваща появата на преводна литература. Що се отнася до нашите възрожденски преводи, те се появяват през Танзимата – период на реформи, започнал в Османската империя от 1839 г. под натиска на Великите сили. Както изтъква доц. Надежда Александрова от Катедрата по българска литература в СУ, през този период трудно може да се намери книжовник, изцяло посветил се на превода, нещо като професионален преводач, който да се изхранва само от този занаят. (Статията й може да прочетете тук.)
На първо място, това са духовници като Св. Софроний, епископ Врачански, който е превеждал от гръцки. Вторият видински сборник (1802 г.), макар и останал неотпечатан, оказва значително влияние върху българската литература през следващите десетилетия. Той съдържа: „Разкази и разсъждения“ предимно с белетристичен характер, източната повест „Митология Синтипа Философа“, Езопови басни и „Философски мъдрости“. Св. Софроний е съставил и сборника „Гражданское позорище“ (1809 г.). Този обемист труд, съдържащ 350 ръкописни страници, представлява пълен превод на трактата на видния италиански общественик от ХVІІ век Амвросий Марлиан „Theatrum politicus“. Св. Софроний е ползвал съчинението в гръцкия му превод „Театрон политикон“ от 1802 г. С този си труд той е целял българите да придобият политическа грамотност. На негово име са наречени две улици в София, едната от които е „Софроний Врачански“ в квартал Банишора, а другата – „Стойко Владиславов“ в квартал Драгалевци.
Автопортрет на Софроний Врачански Източник: Руска национална библиотека „Салтиков-Шчедрин“, Санкт Петербург
Неофит Рилски пък е първият преводач на Новия завет на новобългарски, издаден в Смирна през 1840 г. Той е автор на първата българска граматика (Крагуевац, 1835 г.), както и на първия български тълковен речник (Цариград, 1875). На името на Неофит Рилски има голяма улица в центъра на София, пресечка на бул. „Витоша“.
По онова време София не би могла да се нарече център на преводаческия бранш. Малко преди Освобождението градът е имал само 14-15 000 жители, от които 6000 българи. Най-много наши сънародници живеели в Цариград, Пловдив и Русчук. Именно там се откриват и печатници, в които се печатат книги и периодични издания на български. Единствената държавна печатница с букви на кирилица е била в Русчук – центърът на Дунавския вилает.
Все пак в София имало книжарници, където се разпространявала и преводна литература. Четирима софийски книжари били обесени от турците в края на 1877 г. – Стоян Вардев-Табака, Никола Крушкин-Чолака, Георги Стоицев-Абаджията и Киро Гьошев-Кафеджи. Техните книжарници са се намирали на различни централни места в града. Никола Крушкин-Чолака е бил най-преданият помощник на Васил Левски. Обесен е пред книжарницата си на ъгъла на бул. „Витоша” и ул. „Алабин”. Четирите лъва на Лъвов мост символизират подвига на софийските книжари. (Повече за тях може да прочетете на сайта на Регионалния исторически музей – София)
Поводът за обесването им била песнопойка, подарена от Левски на Крушкин и Стоян Вардев, която те разпространявали. Възможно е в София да е имало малка печатница, но по-скоро софийските книжари са използвали печатните бази в близкия Самоков и в Рилския манастир.
Първото българско предприятие за издаване и разпространение на книги „Дружествена книговезница“ е основано в Пловдив през 1857 г от големия наш издател Христо Груев Данов. През 1862 г. фирмата прераства в „Книгоиздателство Хр. Г. Данов и с-ие“. Като съдружник се включва и Йоаким Груев. Основават се клонове в Русе, Велес, София и Лом. Издателството снабдява училищата с учебници на български език и с разнообразни учебни помагала. Първоначално те се печатали във Виена, където Данов създал първата си печатница. След Освобождението печатарските машини били прехвърлени в Пловдив. Там заработила първата българска печатница с персонал от 12 души.
Първата българска държавна печатница пък била открита в София на 25 януари 1881 г. Тя първоначално се помещавала в изоставената сграда на Буюк джамия (днес там се намира Археологическият музей“. През 1887 г. печатницата се преместила в новопостроената сграда на ул. „Московска“, където днес се намира Националната галерия „Квадрат 500“.
Разходката ни започва от паметника на Петко Рачов Славейков и Пенчо Славейков на едноименния площад, тъй като и двамата са известни и като преводачи, бащата дори е превел Новия Завет. Дядо Славейков е работил върху превода на Неофит Рилски, който обаче използвал западнобългарски диалект – повечето ни възрожденци са от Централна и Източна България – и затова трудът му бил отхвърлен от Британското библейско дружество, което финансирало преводите на Библията на всички езици.
Петко Рачов Славейков е и първият български преводач на Пушкин. Той обаче „побългарява“ някои от стиховете на руския поет. Като илюстрация ще използвам първия куплет от стихотворението „Погасло дневное светило“ на Пушкин и преводът му на български, озаглавен „Стара планина“. В него Дядо Славейков запазва ритъма, но сменя обстановката, пренасяйки я в българските земи:
Погасло дневное светило,
Над море синее вечерный пал туман
Шуми, шуми, послушное ветрило,
Волнуйся подо мной, угрюмый океан.
Изгрея нощната ламбада,
Сребри дълбоките долчини светлина,
Повей, повей, вечерняя прохлада,
Белей се ти пред мене, Стара планина.
(Целия превод на Петко Р. Славейков може да прочетете тук.)
Може да ни се струва, че преводачът си е позволил прекалено голяма волност, но той по всяка вероятност се е съобразявал с читателската си аудитория. По онова време над 90% от сънародниците ни са живеели в села и малки градове във вътрешността на страната, рядко са пътували и повечето от тях изобщо не са били виждали море. За сметка на това, всички са знаели какво е Стара планина – един символ, който и тогава, и сега ни изпълва с патриотична гордост. Дядо Славейков публикува много преводни материали в изданията, на които е редактор в Цариград. Любопитното за него е, че той превежда не само западноевропейски автори, но и съвременна гръцка проза, например романа „Цариградските потайности“ от Христофорос Самардзидис (1877).
Източник: сайтът kultura.bg
Неговият син Пенчо Славейков е известен поет, първият българин, номиниран за Нобелова награда за литература (1912 г.). Той е превеждал от немски стихове на Гьоте, Хайне, Ницше, Уланд, Лилиенкрон, Демел и др. Ето един негов превод на стихотворението на Гьоте „Нощна песен на друмника“:
Ти, който бдиш от небесата
над человешки съдбини,
на изнурения в борбата
сърце с утеха осени!
В отсъдений ми дял световен
край нямат скърби и тегла…
Аз уморен съм! Мир чаровен,
ела и в мойта гръд, ела!
(Оригинала на немски и превода на Пенчо Славейков може прочетете тук.)
Пенчо Славейков си спомня, че при пребиваването си в Цариград семейството му живеело добре, докато получавало хонорари за превода на Новия завет. Когато обаче този източник на доходи секнал, започнали финансови затруднения. Те се задълбочили от отлива на абонати за вестниците и списанията и намаляването на купувачи на книгите, които издавал Дядо Славейков. Освен това главата на семейството пръскал много пари, обикаляйки цариградските книжарници. Положението им се подобрило, когато се преселили в София след Освобождението. Петко Рачов Славейков става депутат, един от лидерите на либералната партия, председател на Народното събрание, министър на народното просвещение и на вътрешните работи. Това му позволява да се сдобие с къща на днешния площад „Славейков“, която се е намирала срещу паметника му.
Домът на Петко и Пенчо Славейкови не е единственият обект, който свързва този централен софийски площад с българското преводаческо дело. В сградата на Столична библиотека се намира седалището на Съюза на преводачите. Зад паметника пък е сградата, където се помещаваше издателството „Народна култура“, което издаваше качествена преводна художествена литература.
Следващата ни спирка е на площад „Райко Даскалов“. От другата страна на улица „Солунска“, в сградата с № 6, от 1934 до 1972 г. е живял Атанас Далчев. Освен че е прекрасен поет, той е и ненадминат преводач от испански език в съавторство с поета-интербригадист Александър Муратов. Това е най-известният преводачески тандем в нашата литература.
Александър Муратов (вляво) и Радой Ралин (вдясно) на гости в дома на Атанас Далчев Снимка: bulgarianhistory.org
След 1944 г. Далчев почти не е издавал свои стихове, така че преводачеството е било основният му поминък. Той превежда стихотворения и белетристика от френски, испански, италиански, немски и руски писатели. Ето как Далчев описва своя живот през този тежък период: „След закриването на Министерството на информацията, останал без работа, аз трябваше цели пет години да се занимавам само с преводи, за да изхраня семейството си – общо седем гърла. Превеждах денонощно – романи, биографии, всевъзможен вид проза, затворен вкъщи, откъснат от живота и хората. Свършвах една книга, за да почна нова, както един пушач пали една цигара от друга. Това не можеше да не подкопае моята нервна система и моя душевен мир“. Едва през октомври 1953 г. е назначен за редактор в сп. „Пламъче“, където се запознава с Муратов. Нека да прочетем началото на едно стихотворение на Лорка – „Сомнамбулен романс“, в превод на този творчески тандем.
Зелена, любя те зелена.
Зелен ветрец. Зелени клони.
Гемията в морето тихо
и коня буен в планината.
Препасана със тъмна сянка,
бленува бледа на балкона,
зелена плът, коса зелена,
с очи като сребро студено.
Зелена, любя те зелена.
Под циганския грейнал месец
нещата във захлас я гледат,
а тя не може да ги види.
(Цялото стихотворение в превод на Далчев и Муратов може да прочетете тук.)
За съжаление, в социалните мрежи понякога може да прочетем, че Муратов е бил едва ли не неграмотен комунист, който паразитирал на гърба на големия поет Далчев. Това просто не е вярно и е несправедливо. Муратов също е бил добър поет, макар и не от ранга на Далчев. Освен това той е учил романска филология в Сорбоната, след като е воювал като доброволец на страната на законното правителство по време на Гражданската война в Испания. Муратов е продължил да превежда и след смъртта на Далчев (1978 г.). През 1994 г. му е присъден испанския „Кралски орден“ I степен „за принос в популяризирането на испанския език и литература“, но той не успява да го получи приживе.
Улица „Атанас Далчев“ има в жк Изток, тя по случайност се пресича с „Чехов“, но наистина нашият поет е превеждал пиеси на големия руски драматург. А на името на Муратов има улица в квартал Симеоново-север.
Следващата ни спирка е на ул. „Ангел Кънчев“ №5, пред паметника на загиналите поети. Немалко от тях са били и преводачи. На първо място върху паметника е изписано името на Христо Ботев. В биографията на гениалния ни поет остава и опитът му на преводач. Той е превел от руски няколко исторически изследвания, както и драма за епохата на Римската империя. Сред преводите му е и учебник по аритметика, който той превежда отново от руски през 1873 г. по молба на Христо Г. Данов. Все пак Ботев е имал добра педагогическа практика – както в бесарабското село Задунаевка, така и в няколко български училища в Румъния. Любопитното е, че в този учебник преводачът добавя от себе си задачи, свързани с покръстването на българите, въстанието на Асен и Петър, съдбата на Българската екзархия, както и закачки със султана. Ето един пример:
„Султанът има 800 жени, които всяка година се умножават с по 75. Колко е достигнал харемът на негово величество в разстояние на 10 години?“
Корицата на учебника по аритметика, преведен от Ботев Снимка: БАН
Не е ясно как тези волности на Ботев са били проспани от османската цензура. Голяма част от тиража на учебника обаче е била унищожена от издателството след сигнал от бдителен учител в Пловдив. Ако тази автоцензура ви се струва прекалена, да си спомним за съдбата на четиримата софийски книжари, обесени за разпространението на песнопойка, подарена им Левски.
Освен с преводи, Ботев се е занимавал инцидентно и с критика на превода. Един от първите наши преводачи, станал обект на саркастичните му нападки, е големият български поет Григор Пърличев от Охрид. Повечето от нас знаят сатиричното стихотворение на Ботев „ЗАЩО НЕ СЪМ?…“ (публикувано на 20 май 1873 г.), в което пише:
Защо не съм и Пърличев,
да преведа Илиада;
но с такъв превод, за който
и лобут да ми се пада?
Това обаче не е единственият и дори не е първият отрицателен отзив за превода на Пърличев, който е спечелил литературната награда на Гърция с поемата си „Сердарят“, написана на перфектен гръцки език. През 1871 г. той получил покана от цариградското списание „Читалище“ да направи първия превод на Омировата „Илиада“ на български. Пърличев приел това предизвикателство и в „Читалище“ били публикувани първа песен и част от втора песен. По-късно същата година обаче първият български литературен критис Нешо Бончев публикувал на страниците на списанието на Българското книжовно дружество (днес БАН) остра критика към „Читалище“ и превода на Пърличев. Стрелите му са насочени основно срещу езика, използван от преводача. Става въпрос за западнобългарския диалект, който бил неприемлив за повечето наши възрожденци (също като при случая с Неофит Рилски).
Ето един откъс от превода на Пърличев:
Пей ми, музо, ярост Ахилева.
Тя ми беди устрои елином.
Тя изпрати в адови тъмници
неброими души юначески,
тя насити со меса юначки
псине гладни и хищнине птици.
Се вършеше воля Зевесова,
по що ради раздор да ми вдигнат
юнак Ахил и цар Агамемнон.
Пърличев бил силно засегнат от критиките и изгорил превода си. Но според съвременния наш поет Димитър Кенаров „от неговия преводачески експеримент лъха оригиналност и природен талант“.
(Статията му може да прочетете на сайта на „Литературен вестник“)
В София има улица на името на Григор Пърличев, която е успоредна на бул. „Скобелев“, пресича ул. „Дамян Груев“.
Списъкът с последващи преводачи на откъси от „Илиада” е доста дълъг и включва хора като Петко Р. Славейков, Иван Вазов, Александър Балабанов и Асен Разцветников. Първият цялостен превод, издаден през 1899 г., е дело на Димитър Душанов, но в проза. Следва първият поетичен превод на Георги Попов от 1918 г. През 1969 г. е публикуван познатият ни от училищните христоматии превод на проф. Александър Милев и поетесата Блага Димитрова („Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев”). На името на Александър Милев има улица в квартал „Симеоново“. Улица „Блага Димитрова“ има в квартал „Редута“.
Автор: Владимир Дворецки
Следва втора част:
Фоторепортаж от литературната разходка може да видите тук
Други публикации на тази тема на сайта ни:
Източник: www.evropaworld.eu