Владимир Дворецки разказва за преводачите в София на площад „Гарибалди“. Снимка: Гергина Дворецка

Публикуваме разширен вариант на презентацията на тази тема, изнесена от Владимир Дворецки по време на литературната разходка на 1 октомври 2025 г. Тя се проведе в рамките на проекта „Литературни маршрути“ на Фондация „Прочети София“. Поводът бе Международният ден на преводача, който се чества всяка година на 30 септември. По време на разходката водещият разказа за много български преводачи, някои от които са известни с други свои обществени функции. Първата част може да прочетете тук.

Когато минаваме през столичния площад „Гарибалди“, може да видим, че над входната врата на ъгловата сграда на ул. „Денкоглу“ № 46 има статуя на създателя на книгопечатането Йохан Гутенберг. С нея е бил украсен входът на бившата печатница „Гутенберг“ на Стефан М. Стайков, по-късно преместена на ул. „Ангел Кънчев“ № 1. Сградата е изградена през 1925 г. по проект на арх. Теодор Горанов. Фигурата на бащата на книгопечатането е дело на украинския скулптор Михайло Парашчук, ученик на великия Роден.

Статуята на Гутенберг на ул. „Денкоглу“ № 46 Снимка: Гергина Дворецка

От другата страна на площада, на ул. „Граф Игнатиев“ № 4, е седалището на Съюза на българските журналисти. На партерния етаж допреди 20-30 години функционираше един от най-добрите ресторанти в София. Той се казваше Клуб на журналистите, и там хапваха и пийваха доста преводачи, особено от Агенция „София прес“, която издаваше книги, списания и вестници на чужди езици. Сред тях е бил и новозеландецът Кевин Айърланд, чиято мемоарна книга „Назад-напред.“ преведох на български м. г. Тя бе издадена от Фондация „Европа и светът“. Кевин Айърланд е превел на английски стихове на Ботев, Багряна, Вазов и други наши поети, които и днес се разпространяват по цял свят в интернет, често без да се посочва кой е преводачът. В мемоарите му се разкрива и една неизвестна проява на преводаческа солидарност през комунистическия период. Прочутият преводач и публицист Цветан Стоянов давал на свой приятел, изпаднал в немилост, да превежда книги от английски, публикувал преводите му от свое име и му давал хонорара. Кевин Айърланд го назовава в мемоарите си „Милен“. Впоследствие узнах, че става въпрос за Александър Хрусанов, по-късно известен преводач на научна фантастика, особено на Айзък Азимов. За това може да научите повече от моя публикация на сайта ни.

Продължаваме по ул. „Граф Игнатиев“ и стигаме до градина „Равин Гавриел Меркадо Алмоснино“ – един от спасителите на София от опожаряване по време на Освободителната война. Негов потомък е известният преводач от испански Самуел Франсес. Заедно с консулите Леге (на Франция), Позитано (на Италия) и Йозеф Валдхард (на Австро-Унгария) равин Алмоснино се застъпил пред османския паша да пощади града. А защо в малка София е имало толкова много консули, ще разберете в края на презентацията ми. Надолу по ул. „Леге“ от дясната страна е сградата на бившата Буюк Джамия, където след Освобождението със специалното разрешение на мюфтийството е открита Националната библиотека. Един от нейните директори е бил Пенчо Славейков. Британският журналист, писател и преводач Хенри Берлайн, който го посещава в тази сграда, го нарича „лъв в клетка“. Целта на визитата му е била да подготви превода на английски на „Сянката на Балкана“ – антология от български народни песни, пословици и поговорки, събрани от Дядо Славейков и подбрани от сина му. Пенчо Славейков превеждал текстовете на немски, а Берлайн ги препревеждал на английски. „Сянката на Балкана“ се разпространявала из целия англоезичен свят и допринесла за известността на нашия поет.

Титулната страница на антологията „Сянката на Балкана“, съставена от Пенчо Славейков Колаж: Владимир Дворецки

Сега ще ви разкажа за първите литературни преводи на новобългарски език. Те не са били правени в София, която до Освобождението е била сравнително малък град. Един от първите български преводачи е котленецът Гандю Кътюв Баюв, станал известен под името Гаврил Кръстевич – вторият и последен губернатор на Източна Румелия. През 1837 г. той превежда от френски откъс от алманаха на Бенджамин Франклин „Poor Richard’s Almanac“. Става въпрос за популярно ежегодно издание, издавано с голям успех от 1732 до 1758 г. Как мислите, че е превел заглавието Кръстевич? Думата „алманах“ е от арабски произход и означава „календар“. Именно така озаглавява алманасите, които публикува, Христо Г. Данов. Кръстевич обаче е предпочел по-„грабващо“ название – „Мудрост добраго Рихарда“. Книгата е била отпечатана в „Будим град“. Може ли да се досетите кой е този централноевропейски град? Един жокер – сега е част от столица на държава, чийто език не е нито славянски, нито дори индоевропейски… Става дума за Будапеща!

„Мудрост добраго Рихарда“, преведена от Гаврил Кръстевич Снимка: УНИБИТ

Остроумните афоризми на Франклин, които учели читателите на спестовност и предприемчивост, се възприемали добре от нашите сънародници. Един от тях е „Рибата и гостите се вмирисват на третия ден“. Този афоризъм явно е придобил широка популярност, тъй като е побългарен от градския ни фолклор: „Първия ден гостът мирише на роза, втория – на бъз, а третия – на …“ (дума, която се римува с бъз). След като бива свален от поста си от Съединението, Кръстевич идва да живее в София, след което пак отива в Цариград, където умира. На негово име има улица в кв. Сухата река, до стадион „Георги Аспарухов“ (Герена).

Близо до нея има улица на името на Иван Богоров – също един от ранните български преводачи, а освен това и автор на първия български двуезичен речник. Той съставя както френско-български, така и българско-френски речник. Те излизат в два тома във Виена през 1869 и 1871 г. Богоров е следвал медицина в Париж, където е научил френския език перфектно. Преди това впрез 1849 г. той е превел романа “Еничарите” на френския писател Алфонс Роайе.

Титулната страница на романа „Еничарите“, преведен от Иван Богоров Снимка: УНИБИТ

Пак тогава Богоров издава и своя превод на един от най-известните английски романи, отпечатан под названието „Чюдесиите на Робенсина Крусо”. Той всъщност излиза два пъти – най-напред на подлистници в редактирания от самия Богоров „Цариградски вестник” (1848–1849 г.), а като самостоятелна книга през 1849 г. „Робинзон Крузо“ е най-популярната преводна книга у нас през Възраждането и след Освобождението – с цели 70 превода.

„Робинзон Крузо“ в превод на Йаким Груев Снимка: НБКМ

Преди  Освобождението главните центрове на българското книгопечатане са били Цариград, Одеса, Букурещ, Виена и Крагуевац. Най-добре уредена е била цариградската печатница, открита от Богоров през 1848 г. Тя по-късно преминава под ръководството на Александър Екзарх, който е останал в нашата история с факта, че на два пъти се кандидирал за българския престол. Той обаче има големи заслуги за нашето Възраждане. Издава десетки преводни и оригинални книги, редактира „Цариградски вестник“ от 1850 до 1860 г. Превежда романа „Младата сибирянка“ от Ксавие дьо Местр (1851 г.) и „Священное и божественное евангелие Новаго завета“ (1858). На Александър Екзарх е наречена улица, която се намира в квартал „Сухата река“.  

За съжаление, в София няма улица на името на първата българска поетеса и преводачка Елена Мутева (1825-1854 г.), която е родена в Калофер и починала в Одеса. Тя е превела басни от Крилов, повестта „Райна, българска царкиня“ от Александър Ф. Велтман (през 1852 г.) и сборника „Турски приказки“, публикуван посмъртно през 1858 г.

Снимка: Europeana

Елена Мутева е и първата преводачка на „Тиха нощ, свята нощ“:

Тиха нощ! Свята нощ!

Вся земля

В тишина;

Витлеемската светла звезда

Мъдрити кани от чужда страна,

Дето Христос се роди.

Целият превод на Елена Мутева може да прочетете в публикация в нейна памет.

Братът на Елена Мутева, полиглотът д-р Димитър Мутев, пръв превежда от английски на български романа „Чичева Томова колиба”, І част, през 1858 г. (само 7 години след излизането от печат на първото издание на творбата на Хариет Бичър Стоу).

Първата страница от „Чичо Томовата колиба“ в превод на д-р Димитър Мутев, издание от 1858 г. Снимка: УНИБИТ

За някои ранни преводачи се знае много малко, особено за дамите, които са се занимавали с тази дейност. Такава е например племенничката на Александър Екзарх – Ирина Попгеоргиева Екзарх. Чичо й я насърчавал да превежда и публикувал нейните преводи. Един от тях е особено важен – комедията „Памела уженена“ на Карло Голдони (1853 г.), тъй като това е може би първото преведено на български и отпечатано в книжно тяло драматично произведение. Този превод, който е подписан „Девица И. П. Г. Е.“, е бил доста популярен. Вазов си спомня, че майка му Съба четяла тази комедия на своите гости в дома им в Сопот.

Началните страници на комедията „Памела уженена“ в превод на Ирина Попгеоргиева Екзарх, издание от 1853 г. Снимка: УНИБИТ

Като става дума за превод на пиеси, добре известната „Многострадална Геновева“ на Лудвиг Тик е преведена от Кръстьо Пишурка през 1856 г. (от сръбски).  През 50-те години на XIX в. в Сърбия с голям успех се играела популярната драма „Сигфрид и Геновева“. Не е известно как Пишурка е разбрал за представлението в съседното княжество. Може той лично да е пътувал до Белград, или някой от ломските търговци да е гледал пиесата, след което да я е донесъл в Лом. Тя е преведена и озаглавена от него „Многострадална Геновева“. Самият Пишурка е играл главната роля на Геновева в Лом през декември 1856 г. За тази премиера има и дописка в „Цариградски вестник“ два месеца по-късно. Пишурка е побългарявал и други пиеси от френски и сръбски източници.

Портрет на Кръстьо Пишурка в изданието от 1870 г. на пиесата „Момина китка“, побългарена от него от френски източник

Нашият възрожденец д-р Никола Хаджиилиев (известен с прозвишето Пиколо поради ниския си ръст) пък превел на гръцки през 1824 г. френския роман „Павел и Виргиния“ на Бернарден дьо Сен Пиер. След това той бил препреведен на други езици от Османската империя, включително и на български през 1850 г. от Анастас Гранитски (за „Цариградски вестник“).  На Никола Пиколо, който навремето е бил световно известен елинист в Париж, е наречена улица в квартал Симеоново.

Както споменах, в къщата на Минчо и Съба Вазови имало голяма домашна библиотека, включваща най-основното от излезлите между 1850–1860 г. заглавия на български: „Бертолдови хитрости“, „Александрия“, „Езопови басни“, „Баснословие Синтипа философа“ (вероятно препечатани преводи на Софроний Врачански), „Райна, българска царкиня“ (преведена от Елена Мутева), комедията „Михал“ на Сава Доброплодни, знаменитата „Многострадална Геновева“ и „Приключенията на Телемаха, сина Одисееваго“ на Франсоа Фенелон (в превод на Параскев Пиперов, 1845 г.).

Последната ни спирка е на площад „Св. Неделя“, където ще се запознаем с преводаческите неволи на Иван Вазов и Гео Милев. В югозападния ъгъл на площада „Св. Неделя“ (до Съдебната палата) е бил разположен ханът на Димитър Трайкович, където през 70-те години на 19-и век отсядал бъдещият патриарх на българската литература. Той отишъл за пръв път в София през 1873 г., за да се цани за преводач на строителството на жп линията до Скопие. По онова време османските власти изтеглили голям заем от чужбина, за да изградят стратегическата железница. Тя така и не била построена заради големите злоупотреби, но за строителството й били наети няколко хиляди работници, техници и инженери от западноевропейските страни. Именно затова в София били акредитирани за консули дипломати от Франция, Италия и Австро-Унгария, които по-късно помогнали за спасението на града. През 1874 г. Вазов дошъл от Перник, за да се оплаче, че от дълго време не бил получавал възнаграждението си на преводач. Пашата обаче го отпратил, като му заявил, че ще си получи парите, когато му дойде времето. Вероятно този неприятен епизод е засилил още повече неприязънта на поета към поробителите.  

Разбира се, освен с технически преводи, Вазов се занимавал и с литературни преводи. Той е превеждал стихове от руски, полски и други езици, на първо място – заради съставената от него и Константин Величков (който също е голям наш преводач, най-вече заради „Ад“ на Данте) „Българска христоматия“ (1884 г.).

Титулната страница на „Българска христоматия“ от 1884 г. Снимка: archive.org

Според доц. Йордан Ефтимов обаче стихотворните преводи на Вазов звучат доста смешно със своя комичен драматизъм. Ето началото на баладата „Алпухара“ на Адам Мицкевич в негов превод:

Свършѝ се… Паднàха села и градища,

и маври паднàха с позор.

Едната Гренада се още не вдава,

но вътре в Гренада е мор.

Същевременно трябва да се отбележи, че „Алпухара“ е била от най-любимите балади за българските рецитатори от края на 19-и и началото на 20-и век. Освен това, пак според доц. Ефтимов, чрез работата си върху превода на Мицкевич Вазов е разработил стилистиката на одите от “Епопея на забравените”. (Цялостния анализ на доц. Йордан Ефтимов за преводите на Вазов може да прочетете тук.)

Още една интересна връзка между Вазов и преводаческото дело: не трябва да забравяме, че „Под игото“ излиза за пръв път в книжно тяло на английски, няколко месеца преди българското си издание! Дълги години се смяташе, че преводачът на романа е професорът по славянски езици от Оксфорд Уилям Морфил. Покойният наш англицист и литературен изследовател проф. Владимир Трендафилов обаче доказа, че основната работа по превода е свършил акад. Иван Евстратиев Гешов, по-късно министър-председател и председател на БАН. Предполага се, че той е пожелал приносът му да остане анонимен по политически съображения. (Статията на проф. Владимир Трендафилов може да прочетете тук.)

Разбира се, след Вазов има доста по-добри наши преводачи на полска поезия, например Дора Габе. Тя не само превежда цяла плеяда от полски поети, включително и Мицкевич, но и съставя и издава още през 1921 г. първата антология на полската поезия – първа не само у нас, но и в света! За това през 1927 г. тя е наградена от полската държава със Златен кръст за заслуги. Дора Габе превежда стихове и от други езици, а освен това е превела на френски книгата на баща си Петър Габе за страданията на добруджанските българи под румънска окупация. На нейно име е наречена улица в квартал Киноцентъра – между Бояна и Драгалевци. Нека да прочетем първия куплет от баладата „Тримата Будрисовци“ на Адам Мицкевич в превод на Дора Габе-Пенева (както се е подписвала тогава):

Викна трима юнака – трима сина литвака

Стари Будрис на двора и рече:

„Три седла пригответе и коне изведете,

Нека наострени бъдат три меча“.

(Целия превод на това стихотворение може да прочетете на стр. 14 в Полско-Български Прѣгледъ : издание на Полско-Българското Дружество въ София. Г. 1, 1919, бр. 1. Превод на Дора Габе на друго полско стихотворение може да прочетете на стр. 10 в Полско-Бѫлгарски Преглед : издание на Полско-Бѫлгарското Дружество в София. Г. 5 (6), 1923, бр. 19)

От площад „Св. Неделя“ можем да видим и Халите. До тази сграда, точно срещу джамията Баня Башъ, е имало висока кооперация, унищожена от бомбардировките. Там на последния етаж е живял със семейството си Гео Милев. Той е владеел руски, френски, немски и английски. Гео Милев е един от многото преводачи на „Хамлет“, но неговият превод се отличава с трагичното си звучене. Да чуем неговата версия на прочутия монолог „Да бъдеш или да не бъдеш“:

Да бъдеш или не — туй е въпросът.

Дали е по-достойно за душата

да понесеш камшиците, стрелите

на бясната съдба, или да се

опълчиш сам срещу море от мъки

и да им туриш край? Умри, заспи —

не повече… И знай, че твоя сън

е краят на сърдечна скръб и хиляди

жестоки удари — дял на плътта!

О, ето край желан! Умри, заспи…

Заспи или пък може би — сънувай?…

Може би си внушавам, но долавям в поемата „Септември“ отглас от превода на „Хамлет“ на Гео Милев. Той е превеждал и стихове на много чуждестранни поети, предимно негови съвременници от Западна Европа, като Емил Верхарн, с когото се запознал в Лондон.

Не може да бъде отмината и работата на Гео Милев по представяне на българската литература и изкуство на други езици. През 1921 г. той активно сътрудничи на излизащия в България вестник на френски език “L’Echo de Bulgarie”. По сведение на съвременници той пише направо на френски статиите си за вестника. Но в някои от очерците за Ботев, Траянов и Яворов му се налага да цитира техни стихотворения и той прави своите поетични преводи на френски. По това време му е възложено да преведе и 26 стихотворения на земеделския политик, писател и поет Цанко Церковски по случай 30-годишнината от книжовната му дейност. Гео Милев се съгласил, но в издадената книга се подписва с псевдонима Georges Rovande.

Да чуем как звучи откъс от едно от най-популярните стихотворения на Церковски – „Сазът“, в превод на Гео Милев:

Ти звънти, ти кънти,
Мой яворов саз! –
Зефир лек, нек далек
Носи твоя глас.

Милев го превежда:

“O resonne, o resonne,
Mon luth de fin bois! –
Qu’un vent doux loin, partout,
Emporte ta voix”.

(В текста на френски е запазен правописът от публикацията на Гео Милев. Още за преводите на Гео Милев на стихове от Цанко Церковски може да прочетете тук.)

Преводът звучи добре на френски, но не е съвсем адекватен – „звънти“ и „кънти“ са преведени с една и съща дума, „яворов“ става „от фино дърво“, а „зефир“ – просто „вятър“.

Дъщерята на Гео Милев – Леда Милева, също превеждаше от и на английски и френски. Дълги години бе председател на Съюза на преводачите в България и главен редактор на издаваното от него сп. „Панорама“. Имам добри спомени от нея, тъй като тя организираше семинари за повишаване на квалификацията, на някои от които присъствах и аз като член на Студентския преводачески клуб в Софийския университет.

В заключение, надявам се, че ви е станало ясно колко много усилия полагат преводачите и колко голяма е заслугата им за нашата национална култура. Когато си купувате преводни книги, обръщайте внимание кой е преводачът и, ако преводът му ви хареса, не се стеснявайте да го похвалите и препоръчате!   

Автор: Владимир Дворецки

Фоторепортаж от литературната разходка може да видите тук

Други публикации на тази тема: 

По следите на първите български преводачи в София – I част

Американска критичка объркала Пенчо Славейков с баща му

Източник: www.evropaworld.eu