България и Нова Зеландия може да се намират от двете противоположни страни на земното кълбо, но през 1959 г. София става притегателна точка за двама новозеландски литератори и дава тласък за тяхната кариера. Причината за това е любовта им към две красиви българки, едната от които обаче предпочита да стане спътница в живота на Николай Хайтов.

Тази романтична история от времето на студената война бе разкрита от новозеландския литературен критик д-р Филип Темпъл в неговата биографична книга за писателя Морис Шадболт (1932-2004), озаглавена „Животът като роман“. Откъс от нея бе публикуван в литературния уебсайт newsroom.co.nz.

Всъщност Шадболт идва у нас още през 1957 г. при обиколката си из Европа. В София той се среща с преводачката Жени Божилова – „привлекателна, интелигентна българка“, която преобръща живота му. Дотогава младият писател е верен на съпругата си Гил, която му ражда четири деца и до голяма степен го издържа. Връзката му с Жени обаче го променя напълно – освен че му носи вдъхновение (през 1959 г. издава първия си сборник с разкази „Новозеландците“, който има успех във Великобритания след благоприятна реценция от писателя Алън Силитоу), той става прословут женкар. Според д-р Темпъл, разказът му „Благодаря и довиждане“, който Шадболт препечатва и в по-късна своя книга с избрани произведения, е повлиян от запознанството му с красивата българка, макар в текста да се говори за любовта между англичанин и чехкиня.

Откъсът от „Животът като роман“, публикуван в newsroom.co.nz, описва един съдбоносен момент и за Шадболт, и за неговия приятел. След като прекарал две седмици в Полша, Морис стигнал с влак до Белград, откъдето трябвало да отпътува за София. Той обаче открил, че българската му виза е изтекла. В нашето посолство в югославската столица се срещнал с французи и американци, които с дни чакали за визи и се били отчаяли, че ще хванат някога влака за Истанбул. Морис обаче имал късмет – към него се обърнал отраснал в София италианец, който сключил някаква сделка с нашите дипломати и осигурил визи и за двамата. След това той убедил новозеландеца да забрави за влака и да отиде в София с неговия Форд модел 1935 г., който бил претъпкан до гюрука с куфари и чанти. Италианецът, нарекъл се „Фред“, превозвал контрабандно американски цигари, найлонови чорапогащи, разтворимо кафе и други дефицитни стоки. Той „тактично“ предпочел да пресече границата посред нощ, когато митничарите били сънени и можело да се „разсеят“, като получат пакет цигари.

Роденият през 1933 г. поет Кевин Айърланд (първият отляво на снимката от newsroom.co.nz) пристигнал в София с влак малко по-късно. Той донесъл на Морис вестта, че Гил отново е бременна. „Наистина, приемам новината толкова спокойно. Изненадан съм от самия себе си“, цитира д-р Темпъл писателя. Шадболт писал на жена си, за да я уведоми, че всичко е наред. Бил наясно обаче, че тя се досеща за неизбежната му поредна среща с Жени Божилова.

Морис се видял с българската преводачка в същото софийско кафене, в което се разделили година по-рано. Според биографа му, това кафене е сцената, на която се разиграва действието в „Благодаря и довиждане“. „Обедът бе тих и вглъбен. Ние не се занимавахме с подробностите на нашето фиаско. Те са в разказа“, изтъква писателят. Тогава вече Жени е продължила напред в живота си, тъй като била реалистка и знаела, че Морис не би могъл да живее в България, а тя – в Нова Зеландия. Преводачката се готвела да сподели живота си с младия писател Николай Хайтов, с когото останала до смъртта му през 2002 г. Както отбелязва Кевин Айърланд, писателят Васил Попов (1930-1980) и други българи, които се сприятелили с Морис при първата му визита у нас и се опитали да му намерят работа, за да може да се върне при Жени, сега определено се държали хладно с него, тъй като за тях той е извършил предателство спрямо българката.

Д-р Темпъл описва как Шадболт развеждал своя новозеландски приятел из София, за да му покаже забележителностите. Докато вървели по булевард „Руски“ (така се наричал тогава бул. „Цар Освободител“), Морис махнал с ръка на свои познати в едно кафене, които ги поканили на кафе. „Сред тях била жена на име Дона Маринова, която би могла да бъде дубльорка на актрисата Ингрид Бергман“, пише д-р Темпъл. Кевин попитал коя е тя, Морис се учудил защо се интересува и Айърланд отвърнал: „Влюбих се в нея“. Морис се разстроил: „Не мислиш ли, че вече имахме достатъчно международни поетични почти катастрофи, та да започнеш и своя собствена?“. Кевин обаче настоял: „Нищо не мога да направя. Ще се оженя за нея“. Той веднага й предложил брак. „Тя била толкова развълнувана, че се строполила на земята от някаква крампа и трябвало да бъде откарана в болница“, пише д-р Темпъл. Макар че Кевин не знаел нито дума български, а само говорел зле френски – вторият език на Дона, двамата сключили брак няколко седмици по-късно.

Тази невероятна история, напомняща на холивудска романтична комедия, се потвърждава от мемоарите на Айърланд „Назад-напред“, издадени през 2008 г. Новозеландският поет обаче твърди, че е видял за пръв път Дона в кафенето на хотел „Славянска беседа“ (недалече от бул. „Цар Освободител).

А Крис Колев, вторият съпруг на красивата българка, която починала преди няколко години, си спомня за съвсем друга версия. Самата Дона му казала: „Ако не валеше дъжд, нямаше да се оженя за Кевин“. В този съдбоносен ден тя се скрила от дъжда под една будка на пазарчето на ул. „Граф Игнатиев“. Тогава я видял Кевин, който бил придружаван от наш писател. Крис Колев не може да си спомни, дали това е бил Николай Хайтов или Павел Вежинов. При всички случаи, скоро след като видял Дона, новозеландецът й предложил брак.

Както предполага д-р Темпъл, експанзивната постъпка на Кевин е била последица от това, че е пил прекалено много сливовица по време на „поетичната почти катастрофа“ предишната вечер. Заедно с Морис, той бил на литературна вечеря в чест на капризния шотландски поет социалист Хю Макдърмид (1892-1978), който бил на обиколка из Източна Европа за честванията на 200-годишнината от рождението на Робърт Бърнс. Макдърмид получил поръчка да преведе на английски стиховете на Христо Ботев, за да му се осигури „място в пантеона на най-добрите световни поети“. По време на вечерята обаче подпийналият шотландец обявил, че произведенията на Ботев са „под нивото на Байрън“ и банални. Това накарало Васил Попов, който седял между Морис и Кевин, да почервенее. Когато официално лице запитало Макдърмид дали, въпреки това, той ще изпълни ангажимента си, шотландският поет декларирал, че бил „прекалено стар, за да си прахосвам времето за боклуци“. Тогава Попов станал и заявил, че той е обидил един голям поет и национален герой, и че ще му откъсне главата. Морис и Кевин обаче скочили и заклещили Васил помежду си, а Айърланд вдигнал чаша, за да предложи тост за дружбата между България и Шотландия. След това Макдърмид изкрещял, че ако някой не е разбрал какво има предвид, поезията на Ботев е „боклук“. Тогава Кевин отново станал и предложил тост за дружбата между народите на Нова Зеландия и България, след което заедно с Морис сграбчили Попов и го извели навън.

Както отбелязва д-р Темпъл, все пак поезията на Ботев била преведена на добър английски от Айърланд. Това станало, когато, след като се оженил за Дона, си намерил работа в София като „полировач на преводи“ (езиков редактор) в държавно издателство.

Морис си тръгнал от София за Лондон през септември 1959 г., като използвал неупотребения жп билет за връщане на Кевин. Той споделил с Жени, че й е посветил последния разказ в своя сборник „Новозеландците“, и след това й казал „Благодаря и довиждане“ завинаги. Морис се сбогувал и с Кевин, с когото нямало да се види повече от десетилетие. След като пристигнал в Лондон, Шадболт опаковал вещите на приятеля си и му ги пратил в София. „Все повече се чудя, дали правиш правилното нещо. Така ли е, за Бога? Дали си струва да зарежеш поезията си заради една жена? Дали Донка наистина е момиче, което би споделило с теб живота, който искаш да живееш? Дали наистина мислиш така? Това е въпросът, на който трябва да отговориш, преди да е станало твърде късно“, писал на Кевин Морис, цитиран от д-р Темпъл. Но, както изтъква биографът, нито един от двамата приятели не приемал съветите на другия по отношение на любовните въпроси. Това станало причина по-късно те да се отдръпнат един от друг. Д-р Темпъл разкри пред в. „Отаго дейли нюз“, че когато Шадболт починал от деменция през 2004 г., Кевин се чувствал толкова отчужден от него, че отказал молбата на в. „Гардиън“ да му напише некролог и това сторил биографът му д-р Темпъл.

Кевин прекарва десетина години от живота си в България като езиков редактор на изданията на английски език на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина (КПКВЧ) – държавна институция, съществувала до 1974 г., която пропагандирала „постиженията“ на социалистическия строй у нас зад граница. Той се сприятелява с редица млади писатели като Цветан Стоянов и Георги Марков. През това време пише стихотворения и ги изпраща за публикуване в родината си. Известността обаче го спохожда, след като се преселва в Лондон заедно с Дона и постъпва на работа във в. „Таймс“.

По-късно те се развеждат, но в мемоарите си Кевин я споменава с добри чувства и разказва, че случайно се засякъл с красивата червенокоса българка в бюрото на Скандинавските авиолинии. Според Крис Колев, освен това тя ходила на негов рецитал в Лондон.

Преживелиците на новозеландския поет у нас си заслужават отделна публикация. Струва си обаче да се отбележи, че в деня, в който го поканват да работи в Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина, той започва да пише стихотворението „Есен в изгнание“, което завършва няколко години по-късно. В него са вплетени впечатленията му от позлатения купол на катедралата „Св. Александър Невски“ и нападалите по тротоарите есенни листа.

През 2014 г. издателство „Алтера“ публикува сборник с преводи, направени от Кевин и Дона Айърланд, на български стихотворения и една пиеса на английски език. Корицата може да видите на снимката вдясно. За съжаление, тиражът е напълно изчерпан, но книгата все още може да се намери и купи в интернет.

Владимир Дворецки

Източник: www.evropaworld.eu