„Светът“ – есе от Димостенис Куртовик
Футуристите бяха убедени, че двайсети век трябва да потърси красотата в собствените си материали и творения: в бетона и стоманата, в машините и изкуствената среда на неговите мегаполиси, дори във войните си – най-вече във войните си. Това е идея, която при следващите поколения бе писано да проличи открай докрай отблъскващо в цялата й уродливост. Но в първите десетилетия на века, когато това движение се е намирало в неговия апогей, за мнозина то е било също толкова притегателно както и фашизмът – с който, както впрочем е известно, футуристите са флиртували.
Футуризмът умря много преди да се роди атомната бомба. Двайсетият век не можа да понесе собствената си естетика. Откак човечеството разбра, че Красивото и Доброто в действителност може и да не са тъждествени, в една естетика без етика има нещо непоносимо; непрестанно ни напомня, че добротата не може почти никога да подчини красотата, но красотата лесно може да разгроми добротата. Двайсети век е епоха, в която красотата означава всичко, а добротата е нищо. Обаче оголена от дрехата на етиката, красотата днес сама се превръща в одежда, покриваща една безчовечна реалност. Цялото изкуство на двайсети век е изкуство „наужким”, изкуство, което отрича себе си и иска да ни убеди, че просто се опитва да изиграе само себе си, за да насочи вниманието ни не към същината на ролята, а към лицедейството.
Повечето хора вярват, че днешният свят е грозен. Под това, както изглежда, те разбират, че той е брутален, тъй като човешкото съзнание никога не е преставало да се отнася с носталгия към единството на Красивото и Доброто. Но в действителност двайсети век е пълен с красота. Пейзажите, създадени или открити за човешкото око от технологията на двайсети век, често пъти са невъобразимо красиви, ако човек би могъл да ги види откъснати от тяхната целесъобразност или от въздействието им върху човека. Нощната гледка на една осветена петролна рафинерия е завладяваща. Структурата на един вирус, възпроизведен с помощта на компютър, представлява съвършена красота. А какво да кажем за фотосите на галактиката, на далечните мъглявини, на слънчевите протуберанси.
Прекрасна гледка е и експлозията на една атомна бомба. Обикновено я оприличават на гъба. Би могла да бъде уподобена и на апетитна топка сладолед. Най-впечатляващата черта на красотата в двайсети век е невинността, с която тя се представя в очите на непричастния или нищо неподозиращия. Наблюдател от друга епоха или от друг свят не би могъл да си представи, че подобна красота е възможно да крие в себе си такава унищожителна сила, че може да бъде лицето на смъртта. Разбира се, от край време в природния свят са съществували множество красиви неща, които са били опасни или дори смъртоносни за човека. Това, обаче, не означава, че те са били създадени, за да бъдат заплаха за човешкото съществуване. Срещата на човека с тях е била просто неблагополучие.
Технологията на двайсети век разкри пред съзнанието за пръв път възможността за една красота, създадена от волята за подчиняване и изличаване на другия. И нещо още по-тревожно: на една красота, която не е предназначена ни най-малко да заблуждава, за да постигне тази цел, а е, бихме казали, случайният страничен продукт от прилагането на един изкривен проект.
Повечето хора не са виждали експлозия на атомна бомба на живо. Познават я само от снимките и от телевизионния екран. Там нейната красота, отграничена от резултатите й, предизвиква страхопочитание, където ужасът от гибелното играе най-незначителна роля, а екстазът пред една превъзходна фантасмагория – най-голяма. По същия начин е грабваща и траекторията на една „умна бомба”, преди тя да проникне в някое бомбоубежище със стотици жени и деца и да го взриви. През последните години фотографията и телевизията показват все по-често една човекоядна красота, изолирана от нейната природа, едно злотворна красота, способна да задуши недоверието и страха в опиянението на наслаждаването. Това е естествено развитие. В един свят, където рекламата може да направи притегателно и желано всичко и изкуството е имитация на изкуства, никой вече не пита за съдържанието на красотата. Изглежда, че нашият век, малко преди настъпването на неговия край, е успял най-после да се примири със собствената си красота – една авторитарна красота, необвързана с каквато и да била морална ценност, но пък затова по-впечатляваща.
Така, футуристите най-неочаквано се оказаха прави и днес човечеството може да открие върховната наслада от Красивото в своето собствено унищожение.
Превод от гръцки : Здравка Михайлова
Още от автора в сайта ни: