Галя Кларк е българска журналистка и преводачка, която от 8 години живее със семейството си в Норфолк, Обединеното кралство. У нас тя бе репортер в централни вестници, редактор на англоезичното списание “Bulgarian Property Digest – Life and Leisure”, водещ и автор на тв предаването „Дипломатическите мисии“ в телевизия EBF. По образование е историк. Защитава докторска дисертация през 1991 г. и има научни разработки в областта както на най-новата българска история, така и по теми, свързани с британската история от различни периоди. От Великобритания тя продължава да изпраща кореспонденции за наши издания, публикува и в британските списания B Me Voices и Village people. От няколко години пише разкази. Прозата й обхваща случки и наблюдения както от страната, в която живее в момента, така и от България. Сблъсъкът на култури и живеенето в друг свят е тема, която я привлича. Членува в Клуба на пишещи в Хедърсет, Норфолк.

Поредният неин разказ е за баба й, от която освен, детските спомени, е запазила и нещо съвсем реално – народната й носия.

Тайната стая

Галя Кларк

Баба ми не беше „фаталната жена“ – тя не обичаше флирта и кокетството, набелени и начервени жени. Даже ги презираше. Въплъщение на скромността, търпението и разбирателството. Любимата ми баба – баба Сана. Всъщност Русана, но по детско-бебешки не можех да изговоря цялото й име и така си остана в моето семейство…

Помня любещите й очи. Когато се опитвам да възстановя образа й в паметта си, виждам бялото й лице, очите с цвят на незабравки и светлокестенява коса, покрита със забрадка в синьо. От дрехите й се излъчваше миризма на чисто.

– Галенце, виж сега тези иконки – ангели по облаците, архангели..А това е Исус Христос и майка му Мария. – Сините очи на баба ми се впериха в моите. Тя се молеше тихичко винаги преди лягане, пред трите иконки.

– Но бабо, в училище ни учат, че няма бог – отговорих аз, възмутена от тази религиозна изостаналост. „Религията е опиум за масите“ – тази мисъл на Маркс бе изписана по плакати в училище. Църквата бе нещо старомодно и отживяло времето си.

– А пък в моето училище, в отделенията ни учеха на вероучение. Знаехме наизуст „Отче наш“. А не като сегашното училище… И, чедо, в Русия например са много вярващи. Жените се забраждат, като ходят на църква..

Хич не ми се вярваше какви ги говори баба Сана… та именно в Съветският съюз хората са прогресивни, гледат напред в бъдещето, развиват науката, а не се вторачват в бабини деветини..

Баба настояваше на нейното, но не за дълго. Отивахме в градината да й помагам. Безупречна градина, с идеални лехи и фантастични цветя. За грандиозните домати и останалите зеленчуци и плодни дръвчета няма да говоря, някак си не е честно. Тогава ги възприемах като част от нормалността на битието.

– Туй е щир, мамо, а туй – троскот – обясняваше ми мило баба, винаги облечена с тъмносиня манта в градинарстването.

– Аууу – бeсът да те устрели, дано  – изведнъж се ядоса баба Сана на неуловимо същество, шетащо под почвата и ядящо зеленчуците.

– Какво е това насекомо, бабо?

– Туй нещо е ужасно – конющипица се казва! ? Бактисах от нея.

Конющипицата беше основният враг на баба ми, тя други врагове почти нямаше.

– Бабо, заведи ме в заключената стая, моля ти се! – мрънках понякога.

На горният етаж на къщата, имаше заключена стая, пълна с красоти, спомени, потайности.

– Мари Русано, ела да ми полееш!

Баба ми отиде да полее с каната на дядо ми Тошо да се измие. Винаги след като се върнеше от работа, той се миеше над един леген от прахоляка при строителната работа.

– Бабоо, налии обеща да ми покажеш тайната стая? – бях нетърпелива.

– Добре, чедо, айде, отиваме.

Във вестибюла имаше канапе, гардероб и закачалка за дрехи. Там висяха палта, шлифери, имаше и закачени градски дамски чанти, които днес биха били винтидж, в стил 50-те години. Удивително за мен, гардеробът бе пълен с градски дрехи на баба  – кадифени и сатенени блузи, дантелени якички. Дрехи от края на 20-те и 30-те години. Как така една селска жена, която почти не сваляше забрадката, бе собственичка на такива чудесни дрехи, тогава не се питах. Лявата врата бе винаги отворена – тя бе към друга стая. Над таблата на леглото имаше голяма красива снимка в рамка – леко оцветена по старите технологии – красивата ми млада майка с теменужените й очи на младо момиче, седнала на скала пред езеро в Пирин. Полата й бе като шарено лале върху скалата. В бюфета – интересни стъклени предмети – зеленикава ваза; мънички стъклени чинийки за сладко, синкава захарница, в която имаше бонбони… Ммм! Разрових за „кръц кръц“, любимите ми! Бабите в селото, познати и непознати, при среща с дете винаги имаха запас от „Кръц кръц“. В чекмеджетата  на бюфета подрънкваха стари монетки от Царство България, евтини гривни на баба, снимки и прочие симпатични дреболии.

А защо баба заключваше стаята с вратата вдясно? И до днес не знам – вероятно за да я пази чиста винаги, стая за гости може би. Но не – тя никога не канеше гости там. Как –това бе нейното сакрално пространство: спалня, с най-прекрасна сатенена покривка със златни отблясъци; маса с албуми със снимки, както и една две-снимки на нас, внучетата. Няколко стръка изкуствени цветя в красива малка кошничка с висока дръжка. Покривката на масичката – панама, с избродирани чудни цветя. Стаята полутъмна, красиви завеси върху щори… Тежък гардероб и скрин. Под спалнята – картонена кутия със стари писма, картички, финансови облигации, копчета, китка изкуствени цветя – за носията, дребни бижута.

Чеизът

– Ела, Галенце, да ти покажа твоят чеиз – казваше баба Сана.

Започваше да вади покривки, одеала, чаршафи, хавлиени кърпи, дори ковьорчета /не ги обичах/, всичките нови. Част от тях, ръчно бродирани каренца, част – текстилна конфекция. За моята сватба. Аз оставах със смесени чувства – как така ги събира цял живот и все за мен – при положение, че съм малко дете. Еее, колко време има до тази сватба, има да чакам, за да ги получа. В скрина – кенарени платове, а също и много бели ризи, които са се носили под кърлянката – полата. Някои избродирани с камилска вълна – с невероятно свежи, ярки цветове.

– Бабо, това вълна от истински камили ли е?

– Да, да. Виж, тези ръкави на ризата са от сурова пресукана коприна! – и действително, към белият кенар бяха зашити леко жълтеникави копринени ръкави.

Беше ми обещано да получа и жълтица – мъничка.

Носията

И баба ми даваше да облека риза, върху нея кърлянка, пола, която се завързваше отпред, а най-отгоре – красива престилка.

– Много са стари тези дрехи, да знаеш, прабаба ти Мика и нейната майка са ги тъкали, разказваше тя. – Имахме стан, аз също тъчах.

Татко й бил доста заможен, но изглежда, имането /нивите/ било разделено между петте деца и се разпиляло.

Като малка, не обичах да слушам спомените на възрастните за детството им – те ги повтаряха многократно и ми бяха досадни. Ех, колко жалко, че не съм ги записала дословно. Като била на 16 години, Русанка била много красива светлокоса мома – част от красотата й била в килограми – цели 80 кг по нейни думи. Местен ерген я наричал „Гълъбица“! Аз зяпнала в почуда – та баба ми беше слаба, височка жена, с изрязани скули. Но се харесваше с „дебелини“, по нейни думи. Различен идеал за красота на различните поколения..

Тя не искала да се жени малка, но братовчед й я откраднал! Цяло приключение! Искали я от града, но се оженила за Тодор!

– Русано, подай бутера – казваше дядо Тошо като обядвахме. С учудване научих, че русенлии използват някои немски думи като например бутер вместо масло.

– Ааа, Гале, ти не знаеш как бягах от германците – заинтригува ме баба Сана.

– Немците са те гонили? Как така?

– Да! Като дойдоха в село, наблизо, в Текето им беше щабът. Неколцина германци с униформи ме видяха на площада в село, пред магазина, и ме подгониха. Аз хукнах подплашена, едвам успях да избягам и да се скрия у нас.

На мен ми беше ясно едно – та баба е олицетворявала арийския идеал за женска красота – бяла, снажна, руса и синеока! Как ли е тупкало уплашеното й невестино сърце..

Когато мама и татко се караха, макар и рядко, баба много се натъжаваше. Учеше дъщеря си на изкуството на компромиса.

– Отстъпвай, дъще, и той ще отстъпи – така е най-добре, стига с тези препирни.

Та нали тя обичаше и двамата, гордееше се с зет си и обожаваше нас, децата.

 

„Статуетката“ – разказ от Галя Кларк

„Окото на фазана“ – разказ от Галя Кларк

„Шампанското“ – разказ от Галя Кларк

Източник: www.evropawoeld.eu