На сайта ни продължаваме да припомняме за превърналата се отдавна в библиографска рядкост книга на проф. д-р Пенка Караиванова „Златният мираж“ (изд. „Народна младеж“, 1970 г.). В тази книга известната политоложка, журналистка-международничка, латиноамериканистка и дългогодишна преподавателка във Факултета по журналистика и масови комуникации в СУ „Св. Климент Охридски“ разказва за своето пътуване в Латинска Америка през далечната 1968 г. и за срещите си с едни от най-големите творци, родени там. Наскоро проф. д-р Пенка Караиванова ни напусна (1931-2018 г.), но части от книгата й отново се връщат при читателите, благодарение на дъщерята на авторката – талантливата преводачка и журналистка Здравка Михайлова, която любезно ни ги предоставя за публикуване.

Новият откъс от „Златният мираж“ ще ви потопи в атмосферата на „Маракана“ – световноизвестния стадион в Рио де Жанейро, пресъздадена с впечатляващо майсторство от Пенка Караиванова. Част от екипа на сайта ни имаше възможност да види този стадион преди няколко месеца. Снимката към публикацията е оттогава, тоест, направена е 50 г. след написването на текста, който предстои да прочетете, но описаната в него голяма статуя на футболист и досега си е на мястото.

 

ПЕНКА КАРАИВАНОВА

ФУТБОЛНИЯТ ВУЛКАН „МАРАКАНА”

Из пътеписната книга „Златният мираж”, изд. „Народна младеж”, 1970 г.

– Производителността на труда в заводите на Сан Паулу  се увеличава с петнадесет процента, когато печели отборът на Сантос. При загуба сериозно нараства процентът на трудовите злополуки… – Сержио като че искаше да свърже футболната страст на бразилеца с отчуждението. Дали беше справедлив? Наистина тази страст е съществена емоционална храна за него. Ненапразно казват, че Рио де Жанейро е град, в който на всеки ъгъл има църква, футболно игрище и сергия на ливански амбулантен търговец. Някои подозират, че емигрантите ливанци са измислили това определение само за да се наредят по важност след футбола и католицизма. Всеки в тази страна може да изтълкува като национална обида пренебрежението или най-малкото незаинтересоваността на чужденеца към двете й футболни светини – прочутия стадион „Маракана” в Рио де Жанейро и родното пристанище на черната футболна звезда Пеле – Сантос.

Прекланяла съм се пред най-разнообразни обелиски. Но за пръв път тук застанах пред паметника на футболната победа – бразилския триумф на световния шампионат. На пиедестала пред централния вход на „Маракана” е стъпила стройна фигура на футболист. В дланта му лежи циментова топка. На барелефни плочи са издълбани имената на играчите, донесли световната слава на Бразилия. Стоях пред обелиска на най-масовото увлечение в тази страна. Потокът на футболните поклонници винаги се отбива тук, преди да нахлуе на стадиона. Преди да започне да се катери нагоре по циментовите стени на огромния железобетонен кратер.

Подскочи ли жълтото кожено кълбо върху тревата, всичко на стадиона се преобразява. Първият скок изведнъж  заличава разстоянието между тежките кожени кресла, сините железни столчета и коравия циментов праг за сядане – тези финансови разграничители на футболната страст. Всичко се превръща в един вик, в едно залюляване на радост или разочарование. Кратерът прелива от лавата на гласовете на повече от двеста хиляди души. Горещият въздух на „Маракана”  винаги е преситен от напрежение. Това са единствените часове, през които хиляди кариоки са овладени от сходни чувства и вълнения. Човешкият тътнеж прескача стените на разбунения стадион. Залива свежия парк наоколо и красивите мозайки, с които е украсен централният вход. С изразителен пластичен усет в тях е пресъздадена гонитбата на топката. Пълните негърки пред купчините с обелени портокали не трепват от променливото настроение на зрителите. Продавачите заедно със сергиите също са част от пейзажа на действащия вулкан „Маракана”.

Неусетно свързвам всичко това с един друг пейзаж. Малко по-притихнал, но също така наситен с постоянно преследване на кръглата топка. Току-що бяхме се спуснали с автобуса по живописната магистрала от високото плато на Сан Паулу към океанския бряг. Това беше препускането на бразилския уикенд, изпълнен с очакването на пясъка и водата. Искаше ми се тук да се вживея поне за малко в жизнелюбието и таланта към веселие на бразилеца. Да си открадна от неговата способност да не изглежда унил дори когато крузейросите ги няма в джоба.

Затова не тръгнахме с Жозе и Режина към железните скелети на крановете, които се врязваха в изплетения от гигантски мачти пристанищен пейзаж. Поехме по широката пясъчна ивица на плажовете. А тя извива с километри, притисната между многоетажните хотели и водната синева, разкъсана тук-таме от живописни зелени островчета. Както винаги, тя беше многолюдна. Не, разбира се, с пъстротата и гъстотата на януарското лято.  Орляци момчета тичаха по утъпкания пясък – голи до кръста, с изпечени тела, болшинството къдрокоси негърчета. Бързото движение на детските пети изхвърляше пясъчни струи. Всеки квадратен метър от плажа сега беше футболна игрище. Дотук свършват вратите на съседите. Оттук започва територията на друг отбор. Летовниците в Сантос като че ли са разделени на отбори. Не знам защо, плажът предизвиква у нас представата за мързеливо пържене на пясъка. Тук той е постоянно мятане на боси крака, красиво младежко втурване напред след топката. Възрастта на тази гонитба започва от пет години. И продължава, докато въобще е възможно движението. Всяко от децата като че ли гонеше през синия въздух миража на черната звезда Пеле. Световната звезда на Сантос. Може би от тези шумни детски орляци щеше да изскочи друга като нея. Момчетата събираха дрехите си на купчинки край футболните врати. Съблекални като по другите плажове на света тук няма. Пясъкът беше предварително обещан на обитателите на луксозните хотели, подредени в непрекъсната разноцветна дъга. Те се надвесваха над него, сякаш да го запазят от някакво  внезапно нахлуване на простолюдието. Но сега тук беше футболното царство на момчетата. Здрачът вече пропълзяваше към него. Прецеждаше се през голите, почернели от зимата клони на широколистните дървета. Наслояваше се по тлъстите, разперени листа на палмите. В сумрака топката губеше точните си очертания. Отдалеч човек не можеше да бъде сигурен дали юношите тичаха след нея. Дали продължаваше да ги тегли онова увлечение, което запълва значителна част от свободното време на бразилеца.

Понякога футболните занимания могат да бъдат прикритие и на друг род дейност – някаква тайна, доходна търговийка например. Такава дейност не е присъща на чистосърдечните запалянковци, а обикновено на босовете на различните футболни клубове като Нестор да Андраде, подпредседател на знаменития клуб „Бангу”, и Карлос Тешейра, ръководител на футболния клуб „Мадурейра”. Техните имена задоволиха до насита глада на вестникарската сензация. Заедно с имената на известния композитор Карлос Империал и на шефа на популярния клуб по самба „Портела” – Наталино Жозе. Като стимулатори на бразилските развлечения, те взели прекалено присърце задълженията си. Напоследък бяха увеличили асортимента на масовите дразнители посредством търговия с наркотици.. Четирите звезди на футбола и самбата били откарани, както съобщиха вестниците, на остров Иля Гранде. Върху една десета част от самотната му територия е разположен затворът на щата Гуанабара. Благодарение на пристигането на новите богати затворници островът заел първо място в страната по размера на доходите на глава от населението. Към първоначалното обвинение спрямо тях – търговия с наркотици – били прибавени и други .- за незаконно забогатяване, нарушаване на обществения ред, организиране на знаменитата нелегална лотария „Жогу де бишу”[1] Само в Рио де Жанейро полицията има да се справя с 15 000 агенти разпространители и 1500 тайни места, където става залагането на парите. Седмичната печалба на организаторите на „Жогу де бишу” обикновено надхвърляла един милион нови крузейрос[2]

[1] Хазартна игра, в която се залага на животни, обикновено на петли. Бел. авт.

[2] В Бразилия вървят едновременно стари и нови крузейрос. Едно ново крузейро е равно на хиляда стари. През 1968 г. три нови крузейрос се равняваха на един долар. – Бел.авт.

* * *

Екипът на сайта ни изказва благодарност на Здравка Михайлова за предоставения откъс от книгата „Златният мираж“ на майка й Пенка Караиванова.

 

Още от книгата „Златният мираж“ на сайта ни:

„Камбаните на Исла Негра“

„При плантаторите и жените с цвят на канела“

„Мирните конкистадори или наричат ме бразилейро“

Източник: Здравка Михайлова