„Звезди и лед“ – разказ от Галя Кларк
Галя Кларк е българска журналистка и преводачка, която от 8 години живее със семейството си в Норфолк, Обединеното кралство. У нас тя бе репортер в централни вестници, редактор на англоезичното списание “Bulgarian Property Digest – Life and Leisure”, водещ и автор на тв предаването „Дипломатическите мисии“ в телевизия EBF. По образование е историк. Защитава докторска дисертация през 1991 г. и има научни разработки в областта както на най-новата българска история, така и по теми, свързани с британската история от различни периоди. От Великобритания тя продължава да изпраща кореспонденции за наши издания, публикува и в британските списания B Me Voices и Village people. От няколко години пише разкази. Прозата й обхваща случки и наблюдения както от страната, в която живее в момента, така и от България. Сблъсъкът на култури и живеенето в друг свят е тема, която я привлича. Членува в Клуба на пишещи в Хедърсет, Норфолк.
Поредният неин разказ, който публикуваме, е
Звезди и лед
Галя Кларк
Звездите светеха над смълчаното село – в него бяха останали по-малко от двеста души. Половината къщи бяха празни. Мраз и лед сковаваха въздуха и земята. Пътят бе неразчистен, снегът светеше под бледата луна. Над двете кафета в центъра се виеше дим.
В църквата за погребения се събираха десетина – петнайсет души, повечето жени. Сватби нямаше много отдавна, поне от 30 лета. Единствените две деца на училищна възраст в селото, ходеха на училище в съседно градче. Училището бе заключено и се рушеше. Читалището с киното – също. Макар и приведени и със забрадки в студа, стариците съвсем не приличаха на някогашните баби. Това бяха жени, които през 50-те години бяха комсомолки, агитирали родителите си да предават без протести стопанството си – ниви и животни, на ТКЗС-то, което се изграждаше. Бяха вярвали в идеалите на времето. Начинът им на живот се отразяваше в гардеробите им – градски, но и селски дрехи… Някои още пазеха мини поли и туники от 70-те години, да не говорим, че много от тях имаха поне по един чифт дънки по шкафовете. Но колко практични за селската работа бяха престилките и забрадките!
Жана бе градска симпатяга, която като дете ходеше на гости на баба в старинното село. Баба й пееше великолепно песни, Жана също имаше певчески талант. Но така и не й мина през ум да запише тези стари песни, за жалост. Уменията на дядо й да свири на цигулка и да пее юнашки песни по сватби, бяха завинаги загубени. Цигулката почиваше до него в гроба му.
Жана живееше в Англия през последните 15 години. Тази Коледа реши да се върне в селото, да се поклони на гробовете на майка си и баща си, баба си и дядо си. На летище София тя пристигна с нискотарифна авиокомпания, около нея в самолета – съвременни гастарбайтери, много от тях роми. Из самолета шетаха деца в най-нови английски дрешки, с които родителите им се надяваха да впечатлят приятелите си в България. Взе такси до автогарата, оттам се прехвърли на автобус до окръжния град. Няколко часа бе пътят през Стара планина. Бе почистен от снега и поледицата, наоколо от време на време примрачно се виждаха стари къщи, фасади на магазини, малки блокчета. А гората в планината носеше балканския дъх на зима. Две сърнички показаха муцунки зад едно дърво, чиито клони блестяха, леко сведени от навалелия сняг.
Изчака братовчедка си на автогарата. Приятен аромат се носеше от кебапчийницата там, няма начин, трябва да похапне на място кебапчета с питка.. Невероятно вкусни, особено с този лют червен пипер! С кебапчетата студът не е така непоносим.
– Как си, Жанче? Как е Коледата в Нотингам? Навярно прекрасна – я попита Марина, братовчедка й, след като се прегърнаха. Не се бяха виждали от деца. – Ще спиш у нас, не се притеснявай за нищо.
Жана погледна топлите очи на братовчедка си. Тази покана така и напомни за детството, за панаира, на който ходеха заедно и си купуваха сладолед и локумени вафли! В Нотингам в повечето случаи гостуващите спяха по къщи със закуска, често пъти по-скъпи от хотелите, уговаряха срещи предварително – със седмици напред. Знаеше с кого ще пие кафе в идущите месец – два. Съвременната англичанка може да не носи в чантата си червило, но тефтер – календар задължително.
Марина я посрещна в хубавия си, типично български апартамент. На вечерята присъстваха майка й и татко й. Къдрокосият й син, пет-годишен, оцветяваше рисунки на Спайдърмен. Около масата заваляха спомени, които някога бяха настояще и веселие.
На сутринта я чакаше аромат на кафе и мекици, Жана се почувства дете, напълно забрави за английския си живот. Хората в Британия бяха добри, учтиви и любезни; всеки мълчаливо преживяващ проблемите си..Наистина тук душата й дишаше въздуха на своите.
– Няма да взимаш автобуса, ще те закараме в село с джипа – каза чичо й.
– Благодаря, но да не те отклонявам много от твоите си работи, чичо .
– К’во да те пра’им – усмихна се той.
Сребърните утринни клонки на дърветата се мержелееха пред взора, а чичо й току нещо обясняваше:
– Виж, Жана, тук вляво е чешма и беседка, построена от БСП, а малко по-горе вдясно, е беседката на СДС..
Добре, че някой нещо е построил, си помисли пришълката от Нотиггам. В този най-далечен и граничен свят на изостаналия български Северозапад, това бе цяло чудо. Джипът мина покрай изоставените краварници на ТКЗС, днес руините им бяха не по-високи от метър, все едно са съществували не преди петдесетина години, а поне преди петстотин.
През деня тя отиде в църквата да запали свещи, преизпълнена с чувство на любов към всичко местно, разговори се с няколко жени, които бяха познавали татко й и майка й.
– Жана, живея сама в ето онази голяма къща – сама, каза й една бивша съученичка на баща й. Моите внуци от сина ми са в Австралия и Нова Зеландия, а дъщеря ми живее в Лас Вегас.
– А идват ли си? – попита Жана.
– Да, веднъж в годината.
Прекрасните стенописи на художник от Дебърската школа допълниха вълнението й. Пресичайки площада пред църквата, тя се натъкна на друга семейна позната, чието симпатично куче се движеше плътно до нея, свободно от повод. Това бе странно за селото, обикновено кучетата бяха на вериги пред къщичките си в двора и пазеха ли, пазеха..
– Казва се Роки – представи го Мария на Жана.
– Чудесен е – не издържа тя и го погали по главата.
– Ела, Жана, ще те заведем у Асен и жена му Мая, каза чичо й. Помниш ли го, беше кинооператор в читалището, пускаше филмите.
Как да не го помни, та като дете, Жана с братовчедите, бе първа на кинопрожекциите. Асен бе 20 и няколко годишен, с клоширан панталон последна мода и леко въздълга коса. Жана събираше изрезките от филмовите ленти, които падаха отзад, зад читалището, а също и плакати с любими знаменитости. Помнеше индиански, приключенски, дори любовни филми като френския „Особен урок“, забранен за по-малките зрители, но залата пълна с деца и тийнейджъри.
Асен и неговата Мая я посрещнаха мило, сърдечно..
– Асене, пазиш ли киномашината?
– Не, предадох я навремето в общината, като спряха прожекциите – беше много тежка, взеха я за вторични суровини.
Жана се натъжи, миналото е изчезнало почти безследно..останало е само в широката усмивка на Асен… Панталонът клош и „кичето“ бяха отстъпили на камуфлажно яке с топла яка и къса коса.
Вечерта, Жана остана в къщата на Невена, приятелка на семейството. Уви, обзавеждането бе съвременно, нямаше нищо общо с някогашните ковьорчета по стените. Бабите й разказваха приказки, когато тя лежеше до тези ковьорчета. Дълго не можа да заспи: в ума й се преплитаха сцени от миналото, както и случки от английския й живот.
– Дъщеря ми се казва Коншъс (Съвест) – каза й наскоро млада англичанка, возеща бебето си в количка. Когато Жана изрази интерес от бебето и името му, британската майка подчерта, че да имаш съвест е най-важно в света. Интересна жена, би трябвало да научи повече за живота й, замисли се Жана тогава, но бързаше за един служебен ангажимент.
Случката от миналата седмица се насложи в екрана на разсънения й мозък върху история от детството й, когато с приятелката си Ивелина решиха, че справедливостта е най-важна за всеки човек. Съвест и справедливост, минало и настояще, село и град, България и Англия, ден и нощ. Вместо да брои овце, Жана мислеше объркано върху тези дихотомии. Какви овце? Дядо й и баба й имаха и овце, и козички, произвеждаха за домашни нужди сирене, мляко и вълна, от която майка й плетеше пуловери. Тази вълна бе така бодлива, затова пък особено топла. Нищо общо с прескъпите кашмирени меки жилетки на заможната средна класа в развитите страни. В кой свят е моето място? Къде да садя цветя? Къде е моят дом? С тези препускащи като коне мисли, Жана дълго не можа да мигне.
Още от авторката на сайта ни:
Лондонски наброски от Галя Кларк
„Гръм след гръм“ – разказ от Галя Кларк
„Статуетката“ – разказ от Галя Кларк
„Окото на фазана“ – разказ от Галя Кларк
„Шампанското“ – разказ от Галя Кларк
„Тайната стая“ – разказ от Галя Кларк
Източник: www.evropaworld.eu