Поетесата Аксиния Михайлова чете свои стихове на рецитала „Франкофонски музи“ в галерия „Мисията“ , 15.05.2023 г.

На 15 май т.г. в галерия „Мисията“ се състоя рециталът „Франкофонски музи“, който фондация „Европа и светът“ организира в партньорство с Министерството на външните работи, Държавния културен институт и посолството на Кралство Мароко в България по повод 30-годишнината от присъединяването на страната ни към Международната организация на Франкофонията. Събитието се проведе под патронажа на вицепрезидента на Република България г-жа Илияна Йотова.

Със свои стихове и преводи от френски език се включиха поетите франкофони Аксиния Михайлова, Димана Иванова, Бойко Ламбовски и Гергина Дворецка.

Литературното четене беше уважено от посланици на франкофонски страни, дипломати, общественици, литератори, преподаватели, журналисти.

Повече за събитието може да прочетете на сайта ни.

В поредица от публикации представяме стиховете и преводите, с които поетите участваха в рецитала.

Преводачката и поетеса Аксиния Михайлова е родена в България. Звършила е българска филология и специализирала френски език в Софийския университет. Публикувала е няколко книги на родния си език, с които се утвърждава сред водещите имена в поезията в родината си и в чужбина.
За първия си поетичен сборник Ciel à perdrе („Небе за изгубвани“), публикуван във Франция в Бялата колекция на издателство „Галимар“ през 2014 г. и написан директно на френски, тя единодушно е удостоена с наградата „Аполинер“, последвана малко след това от наградата „Макс Жакоб“ за публикуваната също в „Галимар“ стихосбирка Le baiser du temps („Целувката на времето“). През 2021 г. Ciel à perdrе излиза в колекцията Poetry/Gallimard, последвана от Le Jardin des hommes („Градината на мъжете“).
Живее и работи в София.

Стиховете на Аксиния Михайлова, които публикуваме, са написани от поетесата на френски език и впоследствие преведени от нея на български.

Aksinia Mihaylova  / Аксиния Михайлова

Ils se croisent, les trains

                                              à mon frère Mikhaïl

Tout est comme avant

peu après la moitié de la vie.

Nous  achetons trois sortes de pommes

au marché de la gare,

un kilo de maïs pour les semis de papa

et trois racines de pétunias pour maman.

Ce quart d’heure contient les quelques samedis

que nous avons partagés

sur des quais différents.

Alors que nous touillons le silence

au fond du café dans des gobelets en plastique

les fleurs de pétunias grandissent

aussi hautes que le clocher du village

et retentissent d’un son long et lent

deux fois pour maman, trois fois pour papa

le maïs pousse long et dru jusqu’au ciel

là, où une barque essaie de rompre

la chaîne des nuages.

Dans l’étreinte d’adieu

dans le bleu de tes yeux qui fane

je ne décrypte

plus rien

sauf notre sang

qui est tout comme avant.

&  &  &

Разминаващи се влакове

                                          на брат ми Михаил

Всичко си е същото

малко след средата на живота.

Купуваме ябълки

от пазарчето до гарата,

килограм царевица за посев на тате,

три корена петунии за мама.

Петнадесет минути побират

няколкото споделени съботи

на различни перони.

И докато разбъркваме мълчанието

на дъното на пластмасовите чашки с кафе,

цветовете на петуниите порастват

колкото селски камбани

и заехтяват протяжно над покривите,

два пъти за мама, три пъти за тате,

царевицата избуява до небето,

а там една уморена лодка

се мъчи да разкъса

синджира от облаци.

Когато ме прегръщаш

на раздяла,

в прецъфтяващото синьо

на очите ти просричвам,

че вече нищо,

освен кръвта ни,

не е същото.

&  &  &

Amours migrateurs

Les jours sont comptés, pas les caresses

                                                                                     Pentti Holappa

Cette année-là  juillet est venu

du côté des champs de seigle

donnant sur l’ouest, a enjambé les orties

de mon impatience et la montagne s’est tue,

perplexe, telle une âme qui essaie

de s’habituer à la lourdeur du corps,

comme un homme et une femme

qui savent que leur temps s’écoule

et restent muets face à face

pendant que l’après-midi de dimanche

étale pour la troisième fois

sa longue nappe de coton.

Appuyé sur la table, tu couves des yeux l’assiette

pareille à un bout de ciel

qui n’ouvre pas son bleu,

je coupe une tomate et on arrange longtemps

les tranches jusqu’à ce qu’un soleil commence

à saigner au fond de la porcelaine.

Dehors il fait du vent,

mes narines frissonnent

et il y a ce train dans tes yeux,

d’où je ne sais comment descendre.

Si tu me quittes, le lendemain je serai déjà vieux…

Notre soif  n’est pas de ce monde, je te réponds.

Retenir les larmes ne rend pas l’homme plus fort,

pleure, si tu peux, pendant que tu es encore dans ma joie.

C’est un autre juillet maintenant et malgré le décalage

des couleurs si tu regardes en ce moment le coucher du soleil

c’est que je coupe une tomate et le ciel ouvre son bleu.

&  &  &

Прелетни любови

Дните са преброени, не и ласките

                                                                           Пенти Олаппа

Тази година юли дойде откъм нивите с ръж,

гледащи на запад, прескочи копривите

на нетърпението ми и планината притихна,

объркана като душа, която се опитва

да привикне с тежестта на тялото.

Като един мъж и една жена,

които знаят, че тяхното време изтича

и стоят мълчаливо един срещу друг,

докато неделният следобед

застила за трети път

дългата си ленена покривка.

Облакътен на масата, ти поглъщаш с очи

чинията, приличаща на късче небе,

което не разтваря своето синьо,

аз режа един домат и подреждаме дълго

парченцата, докато едно слънце започне

да кърви на дъното на порцелана.

Навън духа вятър,

ноздрите ми потръпват,

а в очите ти не спира да преминава онзи влак,

от който не знам как да сляза.

Ако ме изоставиш, на следващия ден вече ще съм остарял…

Нашата жажда не е от този свят, отвръщам.

Плачи, ако можеш, докато си още в радостта ми.

Сега е друг юли и въпреки отместването на цветовете,

ако гледаш залеза точно сега, то е защото аз режа

един домат и небето отваря своето синьо.

&  &  &

Grâce humaine

Maintenant que toutes les parois

en nous sont abattues

et qu’avec ces quelques murs de moins

dans l’âme

nous avons vu s’approcher

le ciel,

maintenant que les planches cassées

de l’échelle

que nous avons transportée

d’une autre vie

sont déjà réparées

et que plus rien ne nous sépare

des jardins de Dieu,

avec un geste gracieux

il attrape le papillon blanc

qui vole entre nous

et l’écrase lentement

avec les doigts.

Mes poumons sont trop vieux

pour retenir ce ciel

que ses ailes m’apportent,

dit-il,

ne pleures pas,

dorénavant tu seras invulnérable.

On ne peut pas tuer deux fois

le même papillon.

&  &  &

Човешка милост

Сега, когато всички прегради

в нас

са сринати до земята

и с няколко стени по-малко

в душите

видяхме как приближава

небето,

сега, когато заковахме

и последната счупена дъска

върху стълбата,

която бяхме пренесли 

от друг един живот

и вече нищо не ни отделя

от градините на Бога,

с грациозно движение

той улавя бялата пеперуда,

която лети между нас

и я смачква бавно

с пръсти.

Дробовете ми са стари,

за да поберат всичкото това небе,

което тя носи в крилата си.

Защо плачеш,

казва,

вече си неуязвима.

Човек не може да убие два пъти

една и съща пеперуда.

&  &  &

Je ne suis pas…

Novembre, la ville de mes nostalgies

se réveille comme une nouvelle Ninive.

Des mannequins enjambent avec fracas

les vitrines et descendent nus parmi la foule.

Sur leurs dos poussent, hors saison, 

des coquelicots chauds

que la pluie fauche avec ses lames fines

et entasse dans les égouts

de nos peurs.

Loin, au fonds des bateaux

qui traversent la mer interne,

Jonas dort d’un sommeil de plomb. 

Par complicité les amis s’habillent de noms d’autrui,

les archipels de mon appartenance imaginaire

se décomposent et je deviens une île muette

sur une carte géographique obscure.

Pas un seul nuage, pas un bruissement

de feuille de figuier

qui puissent couvrir la nudité de mon nom.

Si on s’assoit autour d’une table

on sera pareil à des gens

qui avaient parlé jadis une même langue

de laquelle ne sont restées que

des voyelles et des points de suspension.

&  &  &

Аз не съм…

Ноември, градът на моите носталгии

се събужда като нова Ниневия.

Манекени прекрачват с трясък витрините

и тръгват голи сред тълпата,

по гърбовете им никнат топли макове,

извън сезона, които дъждът коси

и отвежда в канализационната шахта

на страховете ни.

А някъде далеч, на дъното на корабите,

прекосяващи вътрешното море,

спи непробудно Йона. 

Приятелите в знак на съпричастност,

се окичват с чужди имена,

архипелазите на мнимата ми принадлежност

се разпадат и ставам самотен остров

върху географската карта с необозначен мащаб.

Ни облак, ни шепот на смокиново листо,

които да прикрият голотата

на името ми.

Ако сега се озовем на една маса

ще приличаме на хора,

говорили някога общ език,

от който са останали само

гласни и многоточия.

Aksinia Mihaylova  / Аксиния Михайлова

Обща снимка на участниците след рецитала – отляво надясно: Снежана Йовева-Димитрова, директор на Държавния културен институт – домакин на срещата, Гергина Дворецка, Аксиния Михайлова, Бойко Ламбовски, Димана Иванова

Още по темата на сайта ни:

Аксиния Михайлова на рецитала „Франкофонски музи“ – преводи

„Франкофонски музи“ – рецитал за 30 г. от членството на България във Франкофонията

Източник: www.evropaworld.eu