Аксиния Михайлова на рецитала „Франкофонски музи“ – преводи

Публикувано:
11:22ч / 20.05.2023г
Брой прочитания:
356
Брой коментари:
0

Поетесата Аксиния Михайлова чете свои преводи на творби от автори франкофони на рецитала „Франкофонски музи“ в галерия „Мисията“ , 15.05.2023 г.

На 15 май т.г. в галерия „Мисията“ се състоя рециталът „Франкофонски музи“, който фондация „Европа и светът“ организира в партньорство с Министерството на външните работи, Държавния културен институт и посолството на Кралство Мароко в България по повод 30-годишнината от присъединяването на страната ни към Международната организация на Франкофонията. Събитието се проведе под патронажа на вицепрезидента на Република България г-жа Илияна Йотова.Със свои стихове и преводи от френски език се включиха поетите франкофони Аксиния Михайлова, Димана Иванова, Бойко Ламбовски и Гергина Дворецка.

Литературното четене беше уважено от посланици на франкофонски страни, дипломати, общественици, литератори, преподаватели, журналисти.

Повече информация за събитието може да намерите на сайта ни.

В поредица от публикации представяме стиховете и преводите, с които поетите участваха в рецитала. 

Авторските стихове на поетесата Аксиния Михайлова може да прочетете тук. В рецитала „Франкофонски музи“ тя представи и свои преводи на стихотворения от поетите франкофони Аниз Колц – Люксембург, Рифаат Салам – Египет, Ги Гофет – Франция/Белгия, Тахар Бен Джелун – Мароко.

Преводачката и поетеса Аксиния Михайлова е родена в България. Звършила е българска филология и специализирала френски език в Софийския университет. Публикувала е няколко книги на родния си език, с които се утвърждава сред водещите имена в поезията в родината си и в чужбина.
За първия си поетичен сборник Ciel à perdrе („Небе за изгубвани“), публикуван във Франция в Бялата колекция на издателство „Галимар“ през 2014 г. и написан директно на френски, тя единодушно е удостоена с наградата „Аполинер“, последвана малко след това от наградата „Макс Якоб“ за публикуваната също „Галимар“ стихосбирка Le baiser du temps („Целувката на времето“). През 2021 г. Ciel à perdrе излиза в колекцията Poetry/Gallimard, последвана от Le Jardin des hommes („Градината на мъжете“).
Живее и работи в София.

Следват преводите на Аксиния Михайлова от френски език, с които тя се включи в рецитала „Франкофонски музи“ с подготвени от нея кратки представяния на авторите.

Аниз Колц / Anise Koltz          Luxembourg

De nationalité luxembourgeoise, Anise Koltz (1928-2023) est l’un des écrivains majeurs de la littérature francophone. Elle reçoit à Strasbourg en 2008 le prix Jean-Arp de la littérature francophone pour l’ensemble de son œuvre, à Paris en 1998 le prix Apollinaire et en 2018 le prix Goncourt de la poésie.

Люксембургската поетеса Аниз Колц (1928-2023) е един от най-значимите автори във френскоезичната литература. През 2008 г. тя получава в Страсбург наградата за френскоезична литература „Жан-Арп“ за цялостното си творчество, в Париж през 1998 г. – наградата „Аполинер“ и през 2018 г. – наградата „Гонкур“ за поезия.

Представените стихотворения са включени в книгата й с избрани стихотворения „Моите вътрешни стаи“ (С., ФБЛ, 2011) в превод на Аксиния Михайлова.

&  &  &

La guerre a éclaté

la télévision

nous livre à domicile

les blessés et les morts du jour

farcis de fromage

et des pâtes

Parfois quelqu’un sort

de table pour cracher

loin de l’écran

des arêtes inexistantes

&  &  &

Войната избухна

телевизията

ни доставя по домовете

ранените и мъртвите за деня

обилно гарнирани със сирене

и макарони

Понякога някой става

от масата за да изхрачи

далеч от екрана

несъществуващи рибени кости

&  &  &

A chaque repas

notre table devient

un champs de bataille

Tout un bestiaire disparaît 

de nos assiettes

ciel et terre

traversent nos estomacs

Nous oublions

les signes précurseurs

de l’apocalypse

qui porte des gants blancs

pour nous servir

&  &  &

При всяко ядене

масата ни се превръща

в бойно поле

Цял един бестиарий изчезва

от нашите чинии

земя и небе

прекосяват стомасите ни

И ние забравяме

знаците предвещаващи

апокалипсиса

който си е сложил бели ръкавици

за да ни сервира

&  &  &

Le chemin monte vers la maison

comme toujours

mais les portes s’ouvrent

moins facilement

La mère s’interroge

sur le sens de la guerre

Le père mange

il ne parle plus

L’instant traîne

devant le mur du jardin

Le vent pousse

une balançoire oubliée

&  &  &

Пътят се изкачва към къщата

както винаги

но вратите се отварят

все по по-трудно

Майката си задава въпроси

върху смисъла на войната

Бащата яде

и не говори вече

Мигът тече бавно

пред градинския зид

Вятърът поклаща

забравена люлка.

&  &  &

Rifaat Sallam   Egypte / Рафат Салам Египет

Rifaat Sallam (1951-2020) est poète, traducteur et journaliste. Connu pour la traduction de l’œuvre de grands poètes tel que Cavafis, Baudelaire et Rimbaud. Il a également publié un certain nombre d’étude littéraire critique sur le théâtre poétique arabe et la tradition poétique arabe. En 1993 reçoit le prix international « Cavafis » pour la poésie et en 2019 le prix tunisien d’Aboul-Qassem Chabi pour la traduction de l’œuvre complète du poète américain Walt Whitman.

Рифаат Салам – Египет (1951-2020) е поет, преводач и журналист. Известен е с преводите си на произведения от велики поети като Кавафис, Бодлер и Рембо. Освен това е публикувал редица критични литературни изследвания върху арабския поетичен театър и арабската поетична традиция. През 1993 г. получава международната награда за поезия „Кавафис“, а през 2019 г. тунизийската награда „Абул-Касем Чаби“ за превод на цялостото творчество на американския поет Уолт Уитман.

Представените стихотворения са включени в книгата му с избрани стихове „Опитомяване на посоките“ (С., ФБЛ, 2016)  в превод на Аксиния Михайлова.

Matin

La mer frappe à ma fenêtre dans le matin imprévu.

Je n’étais pas un corps mort.

Je buvais ce qui restait,

notais les choses,

Je leur donnais leurs derniers traits,

et la mer est venue battre à ma fenêtre,

elle m’a abandonné:

corps mort.

&  &  &

Утро

Морето чука на прозореца ми в утро

непредвидено.

Аз не бях мъртво тяло.

Допивах, каквото беше останало,

отбелязвах нещата,

нахвърлях последните им щрихи,

а морето бе дошло да тропа на прозореца ми.

После ме изостави:

едно мъртво тяло.

&  &  &

Cri

se pose – le matin – sur ma fenêtre.

Je le chasse:

se pose sur mes cheveux :

Je le chasse :

se pose dans mon cœur.

Je dis:

amère mon heure approche.

&  &  &

Вик

засяда – сутрин – на прозореца ми.

Прогонвам го:

засяда в косите ми.

Прогонвам го:

засяда в сърцето ми.

Казвам:

             горчив, часът ми наближава.

&  &  &

Dernier

Un dernier regard:

soleil boit un thé,

vents dorment dans mon lit

et nuage sous l’oreiller,

feu monte au mur,

choses petites me font juste un signe

et la boîte de cigarettes                    est vide.

Je passe.

&  &  &

Последен

Един последен поглед:

слънцето пие чай,

ветрове в леглото ми спят

и облак под възглавницата,

огънят изкачва стената,

дребните неща ми дават знак

и кутията за цигари            е празна.

Отминавам.

&  &  &

Guy Goffette /   Ги Гофет   France / Belgique

Guy Goffette (1947-) est poète et écrivain contemporain d’origine belge. Auteur de plusieurs ouvrages – poésie, récits, romans, essais. Son œuvre est récompensé par plusieurs prix, tel que : prix Mallarmé, prix Maurice Carême,  Grand prix de poésie de l’Académie française (2001) pour l’ensemble de son œuvre, prix Marcel Pagnol (2006), prix Goncourt de la poésie (2010), prix Max Jacob (2017).

Стихотворението e включено в книгата му „Възхвала на една провинциална кухня“ (С., ФБЛ, 2012)  в превод на Аксиния Михайлова.

Да се завърнеш е авантюра по-различна

от тази да избягаш в нощта

с една роза, която умее да се усмихва и плаче,

и с малкото оловно войниче, което те боде

през хастара, но което не си могъл да оставиш

на масата между дребните стотинки.

Да се завърнеш не е обичайният път,

нито земята в края, която се прозява срещу плета,

нито мечтаното море, по-розово и буйно

от тангото на небето в узрелите жита, не е

къщата от детството с изпочупени керемиди

и парализирания от ревматизма сайвант, залепен за нея.

Не, да се завърнеш не означава да гледаш назад,

а да положиш в тревата пред себе си онова малко войниче

и да го видиш как крачи отново, как откъсва една роза

и отминавайки я подхвърля на теб, който никога

не успя да заминеш.

&  &  &

Mais revenir est une autre aventure

que la fuite dans la nuit

avec une rose qui sait rire et pleurer

et le petit grognard de plomb qui coupe

à  travers la doublure et qu’on n’a pu laisser

sur la table parmi la monnaie.

Revenir ce n’est pas le chemin d’habitude

ni la terre au bout qui baille contre la haie

ni la mer de rêve plus rose et violente

que le tango du ciel dans les blés murs, ce n’est pas

la maison d’enfance avec ses tuiles décharnées

et la grange perclue de rhumatismes qui s’accroche.

Non, revenir n’est pas regarder en arrière

Mais déposer devant soi dans l’herbe ce petit soldat

et le voir marcher à nouveau, cueillir une rose

et te la lancer en passant, toi qui jamais

n’as su partir.

&  &  &

Tahar Ben Jelloun             Le discours du chameau / extrait /

Tahar Ben Jelloun (1944-) est un écrivain, poète et peintre franco-marocain. Auteur de nouvelles, romans, poèmes et essais, il est lauréat du prix Goncourt pour son roman La nuit sacrée (1987). Il est connu non seulement pour ses œuvres littéraires, mais aussi pour ses publications dans la presse ou il parle des injustices et des défis des Maghrébins qui habitent en France.

Тахар Бен Джелун (1944-) е френско-марокански писател, поет и художник. Автор на разкази, романи, поеми и есета, той печели наградата „Гонкур“ за романа си La nuit sacrée (1987). Известен е не само с литературните си творби, но и с публикациите си в пресата, в които разказва за проблемите и предизвикателствата пред северноафриканците, живеещи във Франция.

Текстът е публикуван в бр. 2/1995 г. в сп. „Ах, Мария“ в превод на Аксиния Михайлова.

Depuis que je ne porte plus le désert

                                              dans l’étoffe de mon destin

j’ai perdu l’amour des citadines

brunes et grasses

elles préfèrent l’or de mon oaisis

                                              voisine du nuage bleu

J’ai des dattes et un peu de miel

je n’ai pas de maison

                            mais j’ai un pays dans les yeux

                            j’ai une terre au bout du cœur

                            j’aime ce pays meurtri dans ma peau

                            je ne pleure pas

                            je rêve

                            la fête semée d’étoiles

                            j’aime cette terre

                            mais que vaut l’amour d’un chameau ?

je n’ai pas de ciel

                            juste quelques nuages

je leur parle dans ma solitude

j’ai un chant pour les hommes qui partent

mourir près de la rive

j’ai un fleuve qui coule dans mon rire

j’ai un joie qui veille sous la fièvre

je n’ai pas d’héritier

                            j’ai des enfants

                            avec de grands yeux noirs

                            venus boire à la source et manger des figues

                            certains partent à l’aube

                            d’autres attendent midi

                            pour loger dans le ciel

J’ai des dattes et un peu d’eau

pour le voyageur égaré

pour les filles du désert

pour les enfants de l’aube défaite

Dans ma main tourne une blessure

je n’entends plus mon chant

le jour meurt sur mon visage

et le soleil m’apporte de mauvaises nouvelles.

&  &  &

Тахар Бен Джелун  / Из „Разсъжденията на една камила“

Откакто не нося вече пустинята

         в преплетените нишки на съдбата си

изгубих любовта на жителките на този град

         мургави и с пищна плът

предпочитащи златото пред моя оазис

         в съседство със синия облак

Имам фурми и малко мед

нямам дом

но нося една страна в очите си

една земя в крайчето на сърцето

обичам тази наранена страна с цялата си кожа

не плача

мечтая

за празника, осеян със звезди

обичам тази земя

но колко струва любовта на една камила?

нямам и небе

само няколко облачета

говоря им за самотата си

знам песен за мъжете които отиват

да умрат близо до брега

има една река, която тече в смеха ми

и радост, която будува под треската

нямам наследник

имам рожби

с големи черни очи

дошли да пият от извора и да хапнат смокини

някои потеглят на зазоряване

други чакат да стане пладне

за да се приютят на небето

Имам фурми и малко вода

за заблудилия се пътник

за девойките на пустинята

за децата на посърналата зора

Една рана разяжда ръката ми

вече не чувам своята песен

денят умира върху челото ми

и слънцето ми носи лоши вести

Превод от френски едик: Аксиния Михайлова

След рецитала Н. Пр. г-жа Закиа Ел Мидауи, посланик на Кралство Мароко у нас, разговаря с поетесата и преводачка Аксиния Михайлова

Още по темата на сайта ни:

Аксиния Михайлова на рецитала „Франкофонски музи“ – стихове

„Франкофонски музи“ – рецитал за 30 г. от членството на България във Франкофонията

Слово на министър Иван Кондов при откриването на рецитала „Франкофонски музи“

Слово на Н.Пр. г-жа Закиа Ел Мидауи при откриването на рецитала „Франкофонски музи“

Бойко Ламбовски на рецитала „Франкофонски музи“

Димана Иванова на рецитала „Франкофонски музи“

Източник: www.evropaworld.eu