И през тази година Панаирът на книгата през декември се проведе паралелно с Международния литературен фестивал. На темата за припокриването на тези две събития посветих голяма статия в сайта ни преди 12 месеца. Този път ще се огранича с по-кратки бележки. Впечатлението за конкуриране между програмите на Панаира и на Литературния фестивал си остана и през 2017 г. Случи се така, че в първите дни имах ангажименти, които не ми позволиха да съм по-често в НДК, но когато от 15 до 17 декември отделих повече време за проявите там, отново не можах да бъда на всички литературни срещи, които ме интересуваха.

По традиция, от 2014 г. насам, когато Румъния беше почетен гост на Панаира на книгата и оттогава винаги изпраща силни писателски групи на този Панаир, се старая да присъствам на всичко, което се организира на румънския щанд. За румънското участие през тази година ще пиша отделно, защото имам най-пълни впечатления от него и защото наистина си заслужава.

За съжаление, въпреки голямото си желание, не успях да бъда на всички срещи с автори от Вишеградските страни, които бяха във фокуса на Международния литературен фестивал през тази година.  Или пък се случваше да си тръгна по средата на срещата, защото по същото време има друга, която също е важна за мен. Така не можах да остана до края на разговора с унгарския писател Виктор Хорват и българската носителка на тазгодишната Европейска награда за литература Ина Вълчанова. Паралелно в рамките на Панаира на книгата вървеше представянето на трилогията „Времето на меча“ (изд. “Персей“) в присъствието на автора й, норвежкият писател Ян Уве Екеберг, който беше пристигнал в София и по повод 25-годишнината на специалност „Скандинавистика“ в Софийския университет. Слава богу, че семейно си бяхме разпределили проявите в НДК през тези дни и мъжът ми все пак успя да вземе автограф на книгата „Турско огледало“ от Виктор Хорват (изд. „Ерго“) – на снимката вляво.

Впрочем, един от най-оригиналните автографи, които някога съм получавала, ми даде на следващия ден друг унгарски писател – Ласло Мартон, автор на романа „Принудително освобождение“ (изд. „Гутенберг“) – на снимката вдясно. Той е и сред малцината, умеещи изключително артистично да четат собствените си текстове.

Дали при унгарските автори има тенденция да превръщат автографа в рисунка? Свежо хрумване! И ако това може би e просто забавно съвпадение, то нещо друго действително се превръща в тенденция в европейската литература – историческите романи все повече преобладават. И двамата унгарски писатели, и вече споменатият норвежец Ян Уве Екеберг пишат такива романи. Много български белетристи също – няма да изброявам имена.

На фона на все по-честото връщане към миналото при голям брой съвременни творци, оригинално ми прозвуча разговорът между чешкия писател Михал Айваз и Владислав Тодоров на тема „Утопия, антиутопия“, който ме пренесе в имагинерни бъдещи светове. Този разговор също беше част от програмата на Литературния фестивал.

Междувременно непрекъснато вървяха срещите с автографи в рамките на Панаира на книгата. На щанда на издателство „Лексикон“, където отидох за автограф от Иво Тодоров на новата му книга „Мъжът, който се страхуваше да стане баща“, размених няколко думи с издателя Йордан Антов. Каза ми, че за кратко време е успял да намери спонсори за конкурса, който неговото издателство организира. Конкурсът е за исторически романи! Докато си говорехме, Йордан Антов взе една от книгите на щанда, не много голяма по обем, и започна да ми обяснява, че това е невероятен писател, който само си губи времето, като се занимава и с други неща – трябва само да седи и да пише! Голям талант! Веднага купих книгата. Уважавам усилието на издателя да популяризира авторите си, без значение дали, когато прочета романа, мненията ни за него ще съвпаднат. Важното беше, че ми препоръча писател, който може и да не е под светлините на прожекторите, но той, неговият издател, му вярва.

През последния ден на Литературния фестивал и Панаира присъствах на разговора за книгите на 2017 г. Там чух да се изтъкват предимно имена, за които често се говори в публичното пространство, но не това ще коментирам, а една наглед дребна подробност. В разговора беше поканена за участие млада жена, която споделяше мнението си като читател. Водещият поясни, че тя вече живее в Кардиф. Момичето говореше умно и явно чете много. Само че говореше не само с чужд акцент, а и с небългарска интонация, като чужденка, която сега изучава български, но й е трудно да преодолее артикулационната база на английския език. Може би идеята беше да се покаже един напълно външен поглед към нашата литература, но не се получи достатъчно убедително.

Накрая ще се спра и на чуждестранното участие на Коледния панаир на книгата – нали той също се води като Международен, какъвто е и преплитащият се с него Литературен фестивал. Този път бяха представени само Турция, Китай, Ислямска република Иран и Румъния. На тези щандове, с изключение на румънския, не видях да се организират събития, както е било друг път. Всичко мина някак тихо и спокойно. Не ми се прави списък на страните, които през предишни години участваха на Панаира на книгата, а сега ги нямаше. На какво ли се дължи?

На иранския щанд бяха изложени и занаятчийски изделия. Много красиво изработени. Дали след време чуждестранните щандове на Панаира ще се превърнат във витрина не само на книгите, а изобщо на културата на съответната страна?

Изобщо, как ще се развива Коледният панаир на книгата в бъдеще? Все така ли ще се провежда паралелно с Литературния фестивал, който реално не го допълва, а го конкурира с програмата си заради съвпадащите по време срещи с писатели? Тези съвпадения принуждават посетителите да правят избор и неизменно да пропускат нещо. Ако и занапред двете събития ще вървят едновременно, поне нека програмите им да бъдат по-координирани.

От миналата година вече се прави някаква координация в смисъл, че вече няма почетен гост на Панаира на книгата (през 2013 г. такъв почетен гост беше град Москва, през 2014 г. – Румъния) и така остава само акцентът на Литературния фестивал, какъвто този път бяха авторите от Вишеградските страни. Но това не обеднява ли програмата на самия Панаир, който има вече 45-годишна история, докато Литературният фестивал е само на 5?

Продължавам да мисля, че е по-добре двете събития да се разделят, за да не се припокриват. Поотделно биха обогатили повече културния живот на столицата.

Повече снимки може да видите на страницата на фондация „Европа и светът“ тук, тук и тук

Още по темата в сайта ни:

Вишеградските писатели – фокус на Петия международен литературен фестивал

Румънски писатели на Панаира на книгата в София, декември 2017 г.

Коледен панаир на книгата и Литературен фестивал – две в едно не е ли в повече?

Автор: Гергина Дворецка

 

Източник: www.evropaworld.eu